Александър Василевски Алекса́ндр Миха́йлович Василе́вский
съветски военачалник, маршал на Съветския съюз
Роден	18 септември 1895 г. (стар стил) Вичуга, Руска империя
Починал	5 декември 1977 г. (82 г.) Москва, СССР
Погребан	Некропол на стената на Кремъл, Тверски район, Русия
Етнос	руснаци[1]
Учил във	Военна академия на Генералния щаб на Русия
Военна служба
Звание	Маршал на Съветския съюз
Години	1915 – 1959
Служил на	Руска империя (1915 – 1917) Русия (1917 – 1922) СССР (1922 – 1959)
Род войски	Червена армия
Войсково поделение	Сухопътна войска на СССР
Войни	ПСВ, ГВР, СПВ, ВСВ, СЯВ
Подпис
Александър Василевски в Общомедия

Алекса̀ндър Миха̀йлович Василѐвски (на руски: Алекса̀ндр Миха̀йлович Василѐвский) е виден съветски военачалник, маршал на Съветския съюз (1943), 2 пъти носител на званието герой на Съветския съюз (1944, 1945), 2 пъти кавалер на ордена „Победа“ (1944, 1945).

Роден е на 30 септември 1895 г. в село Нова Голчиха, Кинешемски уезд, близо до гр. Вичуг, Ивановска област, Русия, в семейството на местния свещеник Михаил Александров Василевски. Майката Надежда Ивановна Соколова е дъщеря на свещеника в близкото село Углец. Александър е 4-то дете в семейството от 8 братя и сестри.

През 1926 г. Василевски прекъсва отношенията си със семейството заради членството си в Комунистическата партия ВКП (болшевики), както правят и още 3 негови братя. Отношенията им биват възстановени през 1940 г. по предложение на Сталин.

Във 1897 г. семейството се мести в село Новопокровско, където бащата става свещеник в новопостроения каменен храм „Възнесение Господне“.

По-късно младият Александър започва църковно училище в този храм. През 1909 г. завършва Кинешемското духовно училище и постъпва в семинария, диплом от която му дава възможност да продължи светското си образование. В резултат на всерусийската стачка на семинаристите, която била срещу забраната за постъпване в университети, Василевски е изключен, но след няколко месеца се връща в семинарията след частично удовлетворяване на исканията на семинаристите.

Александър мечтае да стане агроном или земемер, но Първата световна война нарушава плановете му. Преди последния клас в семинарията той и няколко негови съвипускници напускат и започват обучение в Алексеевското военно училище. През май 1915 г. завършва ускорен 4-месечен курс на обучение и с чин прапоршчик е изпратен на фронта. От юни до септември пребивава в запасните части, а през есента е изпратен на Югозападния фронт, където е назначен за заместник-командир на рота от 409-и новохоперски полк на 103-та дивизия, 3-та армия.

Пролетта на 1916 г. го заварва като командир на рота и с признанието на един от най-добрите подофицери в армията. В резултат на многото загуби на офицери е произведен предсрочно в штабс-капитан и става командир на 409-и полк. Известието за Октомврийската революция го заварва в прогизналите окопи под Аджуд-Ноу в Румъния, където решава да напусне службата и през 1917 г. излиза в отпуск.

Завръщайки се в родината, разбира че е избран за командир на полка, част от Румънския фронт под командването на генерал Щербачов, и Кинешемския военен отдел нарежда да не напуска армията.

През 1918 г. е назначен за инструктор по начално военно обучение в Костромска губерния. От септември 1918 г. започва работа като учител в началното училище в село Върховя, Тулска губерния.

През април 1919 г. е призован в Червената армия и е изпратен в 4-ти запасен батальон като взводен инструктор. След месец е изпратен като командир на отряд от 100 бойци в Тулска губерния за оказване на помощ за борба с бандитите. Същото лято батальонът е преобразуван в Тулска стрелкова дивизия поради приближаването на Южния фронт и армията на генерал Деникин. Назначен е за командир на новосформиран батальон. Разположен на югозапад от град Тула, батальонът не влиза в битка поради спирането настъплението на армията на Антон Деникин.

Участник е във Великата отечествена война от първия ѝ ден.

На 1 август 1941 г. генерал-майор Василевски е назначен за заместник-началник на Генералния щаб и началник на Оперативното управление. По време на Битката за Москва от 5 до 10 октомври 1941 г. е в групата, обезпечаваща прехвърлянето към Можайския рубеж на отстъпващите и излизащи от обкръжение военни части. През втората половина на октомври оглавява оперативна група на Върховното главно командване в Москва с евакуирания от столицата Генерален щаб. На 28 октомври е повишен в звание генерал-лейтенант.

От средата на април до 8 май 1942 г. е на Северозападния фронт. На 24 май 1942 г. става заместник на разболелия се тежко маршал Борис Михайлович Шапошников и започва да изпълнява длъжността началник на Генералния щаб. На 26 април е повишен в звание генерал-полковник. На 9 май, когато германците пробиват Кримския фронт, е отзован в Москва. При обкръжението на Ленинград през юни 1942 г. е изпратен заедно с командващия Волховския фронт маршал Кирил Мерецков в гр. Малая Вишера, Новгородски район да организират излизането на войските от обкръжение. На 26 юни 1942 г. е назначен за началник на Генералния щаб на Червената армия, а от октомври едновременно е и заместник на народния комисар по отбраната.

От 23 юли до 26 август 1942 г. лично отговаря за Битката при Сталинград, направлявайки съвместните действия на войските. Внасяйки новаторски идеи в развитието на съветското военно изкуство, заедно с маршал Георгий Константинович Жуков планира и осъществява контранастъплението при Сталинград. Василевски остава сам да води настъплението, защото Жуков е изпратен да ръководи Западния фронт. В резултат на успешно завършената операция Василевски до средата на декември провежда акции за унищожаването на остатъците от армията на фелдмаршал Фридрих Паулус в „Сталинградския котел“. Не довежда докрай операцията по прочистване, защото е изпратен да отблъсне армията на фелдмаршал Ерих фон Манщайн, който се опитва да направи пробив в обръча при Сталинград и да направи възможно спасяването на армията на Паулус.

От 2 януари 1943 г., след капитулацията на Паулус, поема Брянския фронт и води настъплението на съветската армия по Донското направление. На 16 февруари 1943 г. е удостоен със званието маршал на Съветския съюз, което е крайно необичайно предвид, че 29 дни по-рано е удостоен със званието армейски генерал. Така Василевски става единствения военнослужещ, който е повишен за толкова кратко време на такова равнище.

По поръчение лично на Сталин Василевски ръководи Воронежкия и Степния фронт в Битката при Курск. Ръководи освобождаването на Донбаския район, Украйна и Крим. На 10 април е удостоен с орден „Победа“ в чест на освобождаването на Одеса, който се дава едва за 2-ри път (първият е даден на Жуков). При превземането на Севастопол джипът му попада на мина, вследствие на която получава травма на главата и лицето му е нарязано от стъкла. Настанен е в болница и остава там, докато се възстанови.

По време на Беларуската операция координира 1-ви прибалтийски, 2-ри прибалтийски и 3-ти беларуски фронт. От 26 юли ръководи освобождаването на Прибалтика. На 29 юли 1944 г. е награден със званието „герой на Съветския съюз“ и е награден с орден „Ленин“ и медал Златна звезда.

Източно-пруската операция отначало е ръководена лично от Сталин, защото Василевски е зает с освобождаването на Прибалтика. След тази операция поема отново задълженията си на началник на Генщаба и поема Източно-пруската операция.

На 18 февруари 1945 г. при завръщането на Сталин от срещата в Ялта, Василевски го моли да бъде освободен от задълженията си на началник на Генералния щаб, защото прекарва почти цялото си време на фронта в Източна Прусия.

Същия ден в Полша загива командващият на 3-ти беларуски фронт генерал Иван Данилович Черняховски. Това кара Сталин да вземе решение да освободи Василевски от длъжността началник на Генералния щаб и го назначава за командващ на 3-ти беларуски фронт. Като такъв той води Червената армия в атаката на Кьонигсберг – операция, станала харизматична. След войната комендантът на Крепостта Кьонингсберг генерал Ляш обвинява Василевски за неспазване на обещанията си при уговарянето на капитулацията, описани в книгата му „Как падна Кьонингсберг“.

От 8 юли 1945 г. ръководи бойните действия в Далечния изток. Ръководейки 1-ви и 2-ри забайкалски далекоизточен фронт и монголските войски, разгромява 1-милионната японска армия в Манджурия. През септември 1945 г. за умело ръководство на съветските войски в операцията получава отново „Златна звезда“.

• Василевский А. М. Дело всей жизни (в 2-х томах). – 6-е изд. – М.: Политиздат, 1989, 320 с. ISBN 5-250-00657-4
• Василевский А. М. О дисциплине и воинском воспитании. – М.: Воениздат. 1987. (пять статей из этой книги перепечатаны в книге „Маршал А. М. Василевский – стратег, полководец, человек“ (см. ниже)).

• Ставицкий И. В. (сост.), Фотоальбом „А. М. Василевский“. – М.: Планета, 1991, 200 стр.
• Басов А., Гаврилов Л. (сост.) Маршал А. М. Василевский – стратег, полководец, человек. – М.: Совет ветеранов книгоиздания, 2000, 624 стр. (аналитика, биография, статьи, интервью, воспоминания).
• Штеменко С. М. Генеральный штаб в годы войны. – 2-е изд. – М.: Воениздат, 1989.
• Симонов К. Из бесед с Маршалом Советского Союза А. М. Василевским. (в книге Симонов К. Глазами человека моего поколения. – М.: Правда, 1990; перепечатано в книге „Маршал А. М. Василевский – стратег, полководец, человек“).
• Песков В. М. Беседа с А. М. Василевским (в книге Песков В. М. Война и люди. – М.: Молодая гвардия, 1979; перепечатано в книге „Маршал А. М. Василевский – стратег, полководец, человек“).
• Кавалеры ордена „Победа“ (под ред. Лобова В. Н.). – М: Московское военно-историческое общество; Логос, 2000 (глава „Александр Михайлович Василевский“, стр. 46 – 77).
• Баграмян И. Х. Великого народа сыновья. – М.: Воениздат, 1984 (глава „А. М. Василевский“, стр.43 – 84).
• Грибков А. И. Исповедь лейтенанта. Встречи с полководцами. Операция „Анадырь“, М: Мысль, 1999 (глава „Александр Михайлович Василевский“, стр. 126 – 143).
• Гареев М. А. Полководцы Победы и их военное наследие. – М.: Инсан, 2003.
• Василевский Ю. А. Поверить в судьбу (воспоминания старшего сына маршала в книге Василевский А. М. Дело всей жизни. – М: ОЛМА-ПРЕСС, 2002, стр. 556 – 581).
• Василевский И. А. Стратег Победы (воспоминания младшего сына маршала в книге Василевский А. М. Дело всей жизни. – М: ОЛМА-ПРЕСС, 2002, стр. 582 – 589).
• Белов П. Ф. Тернии и звёзды. Повествование о Василевских. – Иваново: Талка, 1997 (вторая часть книги о родственниках маршала).
• Золоторубов А. М. Василевский: Жезл маршала (роман), – М.: Астрель, 2002.

• Рокоссовский К. К. Солдатский долг. – 5-е изд. – М.: Воениздат, 1988, 367 с.: 8 л, ил. ISBN 5-203-00489-7
• Межирицкий П. Я. Читая маршала Жукова. – Philadelphia.: Libas Consulting, 2002. Издание 2-е, исправленное и дополненное. Первое издание вышло в 1996 г.
• Суворов В. Тень победы. – М.:АСТ, 2002.
• Хрущёв Н. С. Время. Люди. Власть. (Воспоминания). Книга I. – М.: ИИК „Московские Новости“, 1999.
• Бивор Э. Сталинград. – Смоленск.: Русич, 1999
• Ляш О. Так пал Кёнигсберг – Москва, 1991 // Lasch v. O. So fiel Konigsberg: Kampf und Untergang von Ostpreussens Hauptstadt. – Munich: Gräfe n.d, 1958
• Александров А. А. Великая победа на Дальнем Востоке. Август 1945 года: от Забайкалья до Кореи. – М.: Вече, 2004.

Нормативен контрол BNF CiNii CONOR.BG FAST GND ISNI NLI J9U Koninklijke LCCN LNB NDL NKC NLG PLWABN ICCU LIBRIS IdRef VIAF WorldCat

Портал „Биографии“          Портал „Военно дело“          Портал „Политика“          Портал „Руска империя“          Портал „Съветски съюз“