Шишман е кръстен на своя дядо Шишман I. Роден е вероятно в Търново.
Баща му Михаил III Шишман Асен води агресивна политика на Балканите, целяща да разпростре България до границите ѝ от времето на цар Иван Асен II. Византия търпи няколко поражения и прави отстъпки в Тракия. През 1330 г. баща му губи битката при Велбъжд, в която и загива. След нея по време на т.нар. Среща в Мраката е решено на българския престол да седне най-големият син на Михаил III Иван Стефан.
Шишман II не последва майка си, а бяга първоначално при татарите а впоследствие и в Константинопол. Той веднага е пратен при регентството начело с Анна Савойска и Йоан Кантакузин, който признава титлата му „Цар на България“.[1]В Търновград това вбесява новия цар Иван Александър, който настоява да му бъде предаден неговият „най-голям враг“. Първо е изпратено предупредително писмо, в което царят иска да му бъде предаден Шишман, а след това неговите посланици изискват да бъде незабавно изпратен в България. Йоан Кантакузин обаче отговаря, че ако Иван Александър обяви война на Византия, то ромеите ще пратят Шишман II с кораби до Видин, където можел да разчита на голямата „близост на рода“ с местните хора, което щяло да предизвика гражданска война, или сам Кантакузин би поел на поход, в който мнозина биха се присъединили към Шишман.
Йоан Кантакузин се подготвя за военни действия и изпраща своя съюзник айдънския емир Умур бег с флотата си до устието на река Дунав и Килия.
Иван Александър вдига войската си при Сливен и тръгва на успешен в началото поход във Византия. Армията му е пресрещната край Одрин и вероятният резултат е победа за войските на Андроник III и Шишман II, или неясна победа. В крайна сметка е сключен мирен договор.
Повече сведения за Шишман II няма.
Бележки
↑Fine, John Van Antwerp (1994). The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. University of Michigan Press. ISBN 978-0-472-08260-5.
