PROFILPELAJAR.COM

Христо Логотет
	Христо Логотет
български общественик
Роден	1765 Прилеп, Османска империя
Починал	17.03.1852 Прилеп, Османска империя

Ферман на Христо Логотет за назначаването му за коджабашия

Хаджи Христо Дамянов Логотет или Логотети е български общественик от ранното Българско възраждане в Македония, милетбашия (векилин) и архиерейски наместник на Пелагонийската митрополия в Прилеп.

Биография

Христо Логотет е роден между 1775 и 1780 година в заможно семейство в град Прилеп в Османската империя, днес в Северна Македония. Учи в килийното училище във Варош, където усвоява църковнославянското писмо. Заминава за Йерусалим и става хаджия. Живее няколко години в Палестина и се занимава с търговия. След това работи в тютюнов склад в Смирна, по-късно в Цариград и Солун. Връща се в Прилеп и захваща търговия с тютюн, от която става един от най-богатите българи в града. Назначен е за архиерейски наместник в Прилеп, заради което получава титлата логотет.^[1]

Христо Шалдев пише за Христо Логотет:

„

Хаджи Христо е първият и истински възродител на Прилеп и верен страж на българското име, език и писменост в тоя град и околия. Той е бил първият българин, който пред правителствените власти називал раята с името българи се помъчил да сдобие последните с нещо свое - българско, за което да ги прикове за вечни времена. Върху тая идея е почивало намерението му да изходатайствува султански ферман за построяване на българска църква и българско училище в града.^[2]

“

Около 1832 година заминава за Цариград, където прекарва една година, за да издейства ферман за направа на българска църква в Прилеп. В получения ферман Христо Логотет успява да вмъкне фразата, че църквата ще се направи „за българското православно общество в Прилеп“.^[3] В 1838 година църквата „Свето Благовещение“ е осветена от Герасим Пелагонийски.^[2] Христо Логетет е пръв председател на Прилепската българска община до смъртта си.^[4] Погребан е в „Свето Благовещение“.^[5]

В 1893 година Атанас Шопов пише за Христо Логотет:

„

И Прилеп е притежавал своите стълпове, които още от първата четвърт на настоящето столетие са приготвили здрава почва да първата тамошна интелигенция, която е взимала живо участие както в църковния въпрос, тъй и въобще във възраждането... Тия стълбове, това са Христьо Логотети и хаджи Мирче Бомбол... Значи в гърдите на Х. Христьо е била жива божественната искрица, народното чувство, и за тая искрица той е изкарал императорски фирман, тая искрица е послужила за основата на един великолепен храм, впоследствие люлка на българщината, на всичко що е божествено и народно в Крали Марковия град. Хаджи Христьо е бил архиерейски наместник в Прилеп и затова се е подписвал Логотети. Грамотен е бил на славянска книга. Гръцка книга не е владеял, а турски език е говорил много свободно. Той е имал дълбок и практичен ум и се е радвал на голямо уважение между населението. Всякога е бил член на местното правителство, дето нищо не се е вършило без неговата умна дума и съгласие. Той с влиянието си е бил способен, казват прилепчани, от бесилката да избави човека. И досега се споменуват от някои по-стари прилепчани някои умни думи на Хаджи Христьо. Той често казвал на гражданите например: „деца, вардете бугарското, мразете тугьото“... Ако някой от младите, за да покаже, че е учен, е запявал понекогаш на гръцки, Хаджи Христьо веднага му е извиквал: „бре дете, кога си дошъл от Мора? Не те ли знам чий син си, пей си бугарски“. Ако Прилеп се е опазил от влиянието на гърцизма в първата половина на настоящето столетие, когато най-вече са започнали да работят за разпространение на гръцката култура, това се дължи на добрия Хаджи Христьо Логотети.^[6]

“

В 1941 година Иван Дуйчев казва в реч в Прилеп:

„

Незабравимо е името на един от най-първите деятели от онова време — Хаджи Христо Логотет, защитник на народа и негов представител пред гърци и турци. Помнят се неговите пламенни увещания: „Крепете булгарското, оти овие (владиците) сакат да ни стопат!“^[7]

“

Коста Църнушанов приема, че хаджи Христо Логотет в известна степен е прототип на героя на Димитър Талев от романа „Железният светилник“ Климент Бенков.^[8]