Падежът (на латински: casus) е граматична (морфологична) категория, която изразява различни отношения на предмет, обозначаван от дадена дума (име или местоимение), спрямо съдържанието на изречението. Например, ако думата е съществително име, категорията падеж може да изразява отношението на обозначаван от съществителното име предмет спрямо други предмети, действия, признаци. Това отношение се изразява чрез падежните форми, образуващи се с помощта на падежни окончания (падежна флексия). Системата от падежни форми се нарича склонение.

Българският термин падеж представлява калка на латинския термин casus.

Първоначалните значения на думата са били „случай“, и по-конкретно – „нещастен случай“, което е свързано с глагола, от който произлиза „cado“ – падам, умирам, загивам.

Старите граматици разглеждали промяната на имената като падане на една форма в друга, затова ги нарекли падежи. По подобен начин е образуван и терминът за промяната на една форма с друга, т.е. склонение, от латинската дума declinatio, която означава отклонение, отдалечаване. Старите граматици са си представяли, че формите се отдалечават от основната форма.

Под съгласуване на дадена словоформа се разбира свойството ѝ да се съчетава с друга словоформа, тъй като крайната конструкция не би имала ясно значение. Т.е. за падежна конгруенция при определяемото и определението става въпрос тогава, когато и двете са в един падеж, например: кому? — вашей жене — и двете окончания са в дателен падеж.

За падежна система в даден език говорим при наличието на поне два падежа. Броят на падежите в различните езици се изменя в най-широки граници.

В латинския език има шест падежа: именителен, звателен, родителен, дателен, винителен и обстоятелствен. В старогръцкия език падежите са пет: именителен (ονομαστκή), родителен (γενική), дателен (δοτική), винителен (αιτιατική) и звателен (κλητική). В старобългарския и в сърбохърватския език има седем падежа: именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен и звателен. В руския език падежите са шест: именителен, родителен, дателен, винителен, творителен и предложен.

В кавказките и угро-финските езици има голям брой падежи: в някои дагестански езици — около 40; в унгарския — 18 и т.н. В аварския език има около 20 падежа, някои от които са основни.

Падежната система на някои езици е останала непроменена във времето, а в други броят на падежите е намалял. Трети са преминали към аналитичен изразни средства, например българският (и македонската езикова норма), английският, френският и др.

 Основна статия: Падежи и падежни остатъци в българския език

Предлага се информацията да се прехвърли в статията Падежи и падежни остатъци в българския език. Можете да се включите в обсъждането на беседата.

Съвременният български език е аналитичен език: запазил е само остатъци от синтетичния старобългарски език, главно в местоименната система (напр. него, нея, го, я, кому и под.), както и някои архаични форми на наречия, които по произход са стари падежни форми (тичешком, лежешката).

Среднобългарският период е времето, в което се зараждат и развиват много от признаците на съвременния българския език, които определят неговия сегашен облик и го отличават от останалите славянски езици.

Постепенното навлизане на аналитизма в българския език се осъществява през късната старобългарска епоха. Днешното състояние на падежните остатъци, неравномерното им разпределяне в диалектите ясно свидетелства, че процесът не е протичал равномерно във всички български говори през среднобългарския период. Една от най-ярките промени в българското склонение, отнасящи се към среднобългарската епоха, е ограничаването на меките варианти на имената от основите о и а, в резултат от прогресивното затвърдяване на българските съгласни. Например формите жени и души в съвременния български език стоят срещу разграничението, което е съществувало в старобългарския език: жєны – доушѧ.

Процесът на опростяване на склонението се отразява и в обобщаването на определени окончания за имената от различни категории. Най-широко обобщени падежни окончания в среднобългарския са ей за родителен падеж мн.ч., м за творителен падеж мн.ч., охъ за местен падеж мн.ч. Особено място сред тези явления заема обобщаването на окончанието ѣхъ на мест. пад. мн.ч. като окончание за род. пад. мн.ч. В среднобългарските паметници се срещат редица доказателства за разколебаване на падежните окончания — липсата на падежна съгласуваност между определенията и определяемите. През среднобългарската епоха се наблюдава и разрастване на предложно-падежните конструкции — тежестта на синтактичните функции постепенно се прехвърля върху предлозите.

Преминаване към аналитизъм се наблюдава и във формите на прилагателните имена. Аналитични степени за сравнение в някои писмени паметници от XIV в., XV в. и XVI век.

Падежната система се разлага постепенно в периода XII – XIV век. Падежните форми се заместват от аналитични предложни конструкции, а предлозите се натоварват с множество значения и широка употреба, тъй като поемат семантичната стойност и синтактичната служба на старите падежи.

При аналитичните езици синтактичните отношения на имената и местоименията се изразяват посредством различни предлози в съчетание с т.нар. обща падежна форма (Casus generalis).

Освен останалите в личните местоимения именителен, винителен и дателен падеж, в съвременния български език има остатъци от предложен (местен) падеж и звателен падеж. Това личи при обръщението – „Къде си, Иване“, „Какво правиш, сестро“. От всички тях най-често употребявани са окончанията на звателните форми:

.* при повечето съществителни собствени, които са в умалителна форма, окончанието в звателен падеж е -е

В българския език има и някои остатъци от творителния падеж при наречия за начин (гърбом, тичешком, бързешком, нощем, денем).

Друг падеж, останал от старобългарския език, е предложният (местният) падеж. В съвременния български език се срещат остатъци от форми на местен падеж единствено число предимно в наречия от именен произход:

В развоя на българския език най-рано изчезват онези падежи, които още в старобългарския започват да се използват само с предлози, а именно творителният и местният. След правописната реформа от 1945 г. падежите изчезват официално от езика, като се запазват само отделни форми.

В съзнанието на съвременния носител на българския език обаче те не се отчитат като падежни форми на една дума, а просто като отделни думи. Във всички останали случаи падежни форми се употребяват спорадично, обикновено със стилизираща цел, а по-рядко се дължат на диалектно влияние. В живата, разговорната реч се забелязва силна тенденция за изоставяне на противопоставянето по падежи при местоименията, като се използва старата именителна форма.

Въпросителните, относителните, неопределителните, отрицателните и обобщителините местоимения притежават по три падежни форми:

а) За именителен падеж — в ролята на подлог.

б) За винителен падеж — в ролята на пряко допълнение.

в) За дателен падеж — в ролята на непряко допълнение.

Съществителните и прилагателните имена имат по две падежни форми:

а) Общата форма изразява липса на данни за падежни отношения. Тя може да бъде както подлог, така и допълнение.

б) Звателната форма изразява обръщение, призив.

Остатъците от звателната форма в съвременния български език не се схващат като падежи. Звателните форми имат много дефицити: звателна форма нямат съществителните от ср.р., съществителните в мн.ч., както и съществителните от м.р. и ж.р. за неодушевени предмети и отвлечени понятия. Звателни форми нямат и редица лични имена, по-стари като Георги, Никола, Сава или по-нови, чужди по произход като Ивет, Жанет и подобни.

В някои български диалекти има запазена падежна система с включени в нея нови падежи под въздействие на развитието на всеки местен говор. Така се образува диалектическият гломеративен падеж и силни остатъци на местния падеж: отпреде и отзаде вместо отпред и отзад. В хвойненския говор (ок. 2700 говорещи) има силни остатъци на дателния падеж: Стойềну, Петру, Димитру, а в среднородопския говор има остатъци на винителния падеж.

Като се съди по местните говори, може да се състави следната примерна таблица, която обаче не важи за всички диалекти.

¹Гломеративният падеж се споменава и като винителен падеж, а по-рядко — като винително-родителен.

а) Формите за именителен падеж са немаркирани. Същото се отнася и за общата форма на съществителните имена.

б) Формите за винителен падеж са маркирани с морфемата (го).

в) Формите за дателен падеж са маркирани с морфемата (му).

г) Звателните форми на съществителните имена са маркирани с морфемите:

— За мъжки род: -е, -о, -у, -ю.

При образуване на звателна форма за м.р. се наблюдават някои от фонетичните промени, срещани и при образуване на множествено число, а именно редуването на гласни (Петър, Петре) и палатализацията (отец, отче).

— За женски род: -о,-е.

Ударението в звателните форми на имената от ж.р. не може да стои на последната сричка. Затова то или запазва мястото си, както в общата форма, ако не е на последната сричка, или се премества на по-предна сричка, ако в общата форма е на последната сричка (Румя̀на — Румя̀но; Дéнка — Дéнке, гора̀ — го̀ро).

д) Звателните форми при прилагателните имена са маркирани от морфемата -и.

а) Въпросителни местоимения:

• Именителен падеж: кой
• Винителен: кого
• Дателен: кому (=на кого)

б) Относителни местоимения:

• Именителен падеж: който;
• Винителен падеж: когото;
• Дателен падеж: комуто (= на когото).^[1]

в) Неопределителни местоимения:

• Именителен падеж: някой, еди-кой, кой-годе, кой да е;
• Винителен падеж: някого, еди-кого, кого-годе, кого да е;
• Дателен падеж: някому (на някого), еди-кому, (на еди-кого), кому-годе (на кого-годе), кому да е (на кого да е).

г) Отрицателни местоимения:

• Именителен падеж: никой;
• Винителен падеж: никого;
• Дателен падеж: никому (на никого).

д) Обобщителни местоимения:

• Именителен падеж: всякой, всеки;

• Винителен падеж: всякого, всекиго;
• Дателен падеж: всякому (на всекиго), всекиму (на всекиго).

У някои автори от по-старите поколения могат да се открият и падежни форми на показателни местоимения:

• Именителен падеж: този, онзи;
• Винителен падеж: тогози (тогоз, тогова), оногози (оногова)
• Дателен падеж: тому (томува), ономува.

• Илиев, И. За същността на падежа, езиковата типология и за произхода на вътрешните допълнения и подлози. B: Падеж и вокативност. Пловдив, „Пигмалион“, 2007.
• Куцаров, И. Теоретична граматика на българския език. Морфология. Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2007.
• Ницолова, Р. Българска граматика Морфология. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008.

• За същността на падежа ... (на български и английски)
• Падеж и семантика ((ru))
• Системна теория за падежа и предлога в практиката на преподаване на руски език като чужд Архив на оригинала от 2007-09-29 в Wayback Machine. ((ru))