Министерството на културата води началото си от основаната през 1941 година Дирекция на националната пропаганда. Тя е създадена като извънредна мярка за времето на Втората световна война и има за цел да координира работата на цензурата и да ръководи държавната пропаганда във военновременните условия. Дирекцията е пряко подчинена на Министерския съвет, като за нейното политическо ръководство в различни периоди отговаря министър-председателят, министърът на вътрешните работи и народното здраве или министърът на правосъдието.[2]
След Деветосептемврийския преврат от 1944 година Дирекцията на националната пропаганда получава ранг на министерство. В условията на налагащия се тоталитарен режим тя продължава да функционира и след края на войната – като Министерство на пропагандата (1944 – 1945), Министерство на информацията и изкуствата (1945 – 1947), Комитет за наука, изкуство и култура (1947 – 1954), Министерство на културата (1954 – 1957).
През този период Министерството на пропагандата се превръща в едно от ключовите ведомства на тоталитарния режим, обединявайки множество самостоятелни в миналото организации и ведомства. Негови централни структури са отговорните за средствата за масова информация Дирекция „Печат и пропаганда“ и Дирекция „Радиоразпръскване“, които непосредствено след преврата са поставени под прекия контрол на Българската комунистическа партия. На Дирекция на народната култура е възложено финансирането на културните дейности и интегрирането на културните организации в структурата на тоталитарния режим.[3]
През 1957 г. в едно министерство са обединени просветата и културата. През 1963 г. е създаден Комитет за култура и изкуство с ранг на министерство, който през 1966 г. е преименуван в Комитет за изкуство и култура, а през 1977 – в Комитет за култура. На 16 февруари1990 г. е създадено Министерство на културата, което в периода януари – юни 1993 г. отново е обединено в Министерство на образованието, науката и културата. С Постановление на МС от 19 юли1993 г. Министерството на културата е обособено като самостоятелна институция.
През годините на прехода структурата на министерството се променя многократно. То се ръководи от министър с помощта на двама заместник-министри и главен секретар; помощен консултативен орган на Министъра е Колегиумът на министерството. През февруари 2005 г. МК е преструктурирано в Министерство на културата и туризма.
С решение на Народното събрание от 16 август2005 г. министерството отново е Министерство на културата.[4]
Структура
Входът на сградата към Министерството на културата, 2012 г.
Към 01.10. 2015 г. министерството има следната структура:
Министър на културата
Политически кабинет – включва заместник-министрите, началника на кабинета, парламентарния секретар и директора на дирекция „Връзки с обществеността и протокол“, съветници на министъра.
Парламентарен секретар
Главен секретар
Инспекторат
Звено за вътрешен одит
Служител по сигурността на информацията
Финансов контрольор
Обща администрация, организирана в 4 дирекции:
1. дирекция „Административно обслужване и човешки ресурси“;
2. дирекция „Връзки с обществеността и протокол“;
3. дирекция „Бюджет и финансово-счетоводни дейности“;
4. дирекция "Управление на собствеността.
Специализирана администрация организирана в една главна дирекция и 6 дирекции:
1. Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“;
2. дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства“;
3. дирекция „Правно обслужване и обществени поръчки“;
4. дирекция „Европейски програми и проекти“;
5. дирекция „Международни и регионални дейности“;
6. дирекция „Сценични изкуства и художествено образование“;
7. дирекция "Авторско право и сродните му права
Ръководство
Към 7 септември 2023 г. министерството има следното ръководство:
↑Българските държавни институции 1879 – 1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 79 – 80.
↑Еленков, Иван. Културната политика през времето на комунизма – партийно ръководство, идеология, институционални режими // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 535 – 536.
