PROFILPELAJAR.COM

Политическа карикатура от 1894 в списание *„Пък“* от илюстратора С.Д. Ерхарт, показва фермерка с надпис под нея „Демократическа партия“, защитена от торнадото на политическата промяна

Лунна пътека, пощенска картичка от 1908, Източник ДАА

Метафора в реториката (от старогръцки: μεταφορά, метафора̀, „пренасям“, или в реториката – „пренос на смисъла на дума в друга дума“) е стилистично средство, постигано чрез използване на думи в преносен смисъл (напр. „каменно сърце“, „златна нива“, „цепя тишината“ и т.н.)

Най-схематичното определение за метафора е свързване на далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи) въз основа на новооткрито сходство между тях. Най-простата форма е „[прилагателно]→[съществително]“, например „Каменно сърце“.

В поезията този похват се използва за постигане на силен емоционален ефект с малко думи. Извън теорията на реториката на метафората се гледа като на по-силния речеви инструмент от аналогията, макар двата тропа да са близки. Ясното им разграничаване следва от факта, че заложеното в метафората твърдение сплита двете категории, докато при сравнението те остават ясно различни.

(Черти на един предмет се пренасят върху друг в основата на прилика свързваща прякото и преносно значение на думите.)

Примери

Прехвърляне на човешки черти върху животни или природни явления; свойства на един предмет да се приписват на друг въз основа на подобие или сходство между тях:
- каменно сърце
- бясна стихия
- метафорични епитети:
- златни ниви
- горещо сърце
- дървена глава
- метафорични глаголи:
- чупя рекорди
- цепя тишината
- вали кротко

Метафората ще бъде сполучлива, ако се съпоставят две реалности, които имат нещо обединяващо ги. Според Аристотел метафората е скрито сравнение, основано на принципа на аналогията.

„

„Метафората е средство за опознаване на непознатото, но не по пътя на адекватните понятия, а на приблизителните и приближаващите се образи, които обаче понякога могат да се окажат по-кратък и по-бърз път към познанието и познаването.“ (Паси 1995: 144).

“

Квинтилиан използва четиричленна класификация на метафората, която се определя от това дали нейните съставки са живото и мъртвото, духовното и сетивното, одушевеното и неодушевеното:

живо върху живо: буден поглед, цар на животните;
живо върху мъртво: песента на колелетата, галещото слънце;
мъртво върху живо: необуздан гняв, желязно сърце;
мъртво върху мъртво: стена от куршуми, лунна пътека.

Други примери за метафора са: море от любов; полетя от радост; умря от страх.