Лариса Йосифовна Богораз (на руски: Лари́са Ио́сифовна Богора́з) (по паспорт Богораз-Брухман[1]) е съветска и руска лингвистка от еврейски произход, правозащитничка, публицистка, съветска дисидентка.[2][3] Председателка на Московската хелзинкска група (1989 – 1996).
Биография
Родена е на 8 август 1929 г. в Харков, в семейство на бюрократи от комунистическата партия. Баща ѝ, Йосиф Аронович Богораз (1896, Овруч – 1985, Москва) е икономист и писател, служител на Държавната комисия за планиране и Института на червените професори на Украинската ССР, ръководител на катедрата в Икономическия факултет на Харковския университет, който през 1936 – 1941 г. е затворен във Воркутлаг.[4] Майка ѝ, Мария Самуиловна Брухман (1901, Томашпол – 1950, Москва), работи в политическия отдел на армията по време на Гражданската война. Братовчеди на бащата са народоволецът, етнограф и лингвист В. Г. Богораз и хирургът Н. А. Богораз [5] Родителите ѝ се развеждат през 30-те години на XX век, а бащата се жени повторно за поетесата Алла Зимина (Олга Григориевна Олсуфиева, 1904 – 1986).
През 1950 г. завършва филологическия факултет на Харковския университет и се омъжва за своя състудент Юлий Даниел. Преместват се в Москва.[6] До 1961 г. работи като учителка по руски език в училища в Калужска област, а след това и в Москва. През 1961 – 1964 г. е аспирантка в сектора по математическа и структурна лингвистика на Института по руски език на Академията на науките на СССР. През 1964 – 1965 г. преподава обща лингвистика във филологическия факултет на Новосибирския университет. През 1965 г. защитава докторска дисертация.
През 1965 г. съпругът ѝ е арестуван заедно с Андрей Синявски по обвинение в антисъветска дейност (процесът Синявски – Даниел).[7] Лариса Богораз оказва огромно влияние върху развитието на събитията след техния арест. Първото си писмо до генералния прокурор на СССР тя завършва с искането за „спазване на нормите на хуманност и законност“. През февруари 1966 г., заедно с Мария Розанова, тя стенографира съдебното заседание по това дело. Впоследствие тези бележки са в основата на „Бялата книга по делото А. Синявски и Ю. Даниел“. [8]
През 1968 г. заедно с Павел Литвинов тя подготвя първото писмо, адресирано до „световната общественост“, във връзка с „процеса на четиримата“ (Ю. Галансков, А. Гинзбург, А. Доброволски и В. Лашкова).[9]
Плакат на демонстрантите на Червения площад (25 август 1968)
Когато се завръща в Москва продължава борбата за човешките права. Участва активно в създаването на нелегалния правозащитен информационен бюлетин „Хроника на текущите събития“.[6]
От 1976 до 1984 г. е член на редакционния съвет на нелегално издаваната историческа поредица „Памет“, която за първи път излиза в самиздат, а впоследствие е публикувана в чужбина. Пише и за емиграционни издателства като „Континент“. Прави много, за да информира обществеността за съветските политически затворници. Вторият ѝ съпруг, известния дисидент Анатолий Марченко, също лежи в съветски затвор и умира там през 1986 г. след гладна стачка.[6]
