Индро Алесандро Рафаел Шизогене Монтанели е роден на 22 април 1909 г. във Фучекио, Италия.[1] Баща му Сестилио Монтанели е гимназиален учител по философия, а майка му Мадалена Додоли е дъщеря на богат търговец на памук. Името му е избрано по това на индуския бог Индра. Завършва право в университета на Флоренция през 1930 г. с дипломна работа върху избирателната реформа на фашисткия режим на Бенито Мусолини, и получава диплома по социални науки от Сорбоната.[3] Докато учи език в Гренобъл се насочва към журналистиката.[2]
Започва кариерата си на журналист като пише за фашисткия вестник „Дивакът“ (Il Selvaggio) и през 1932 г. частично за списание „Универсале“ виждайки във фашизма надеждата за движение, което би създало италианско национално съзнание и би разрешило социалните и икономически различия между севера и юга. През 1935 г. обаче Мусолини нарежда закриването на „Универсале“ и на други списания и вестници, които изразяват критични мнения към фашизма. През 1934 г. в Париж започва да пише за криминалните страници на вестник „Пари Соар“, а след това като чуждестранен кореспондент в Норвегия и по-късно в Канада, където работи и във ферма в Алберта. От Канада започва да пише за агенция „Юнайтед Прес“ и прави интервю с Хенри Форд.[3]
През 1935 г. Мусолини нахлува в Абисиния (Втора италианско-етиопска война) и Монтанели се записва доброволец.[2] Докато е в Африка, в продължение на две години, редовно пише за войната на баща си, който, без знанието му, изпраща писмата на един от най-известните журналисти тогава, Уго Оджети, който ги публикува редовно в престижния италиански вестник „Кориере дела Сера“.
След завръщането си в Италия става чуждестранен кореспондент в Испания за всекидневника „Месаджеро“, където преживява Гражданската война в Испания на страната на войските на Франсиско Франко, в които участва и италиански контингент. В този период той споделя една стая с Ким Филби.
Позицията му срещу фашизма води до сериозни конфликти с италианските власти, а членството му във фашистката партия е отменено.[3] През 1938 г. министърът на културата Джузепе Ботай му предлага да работи като директор на Института по култура в Талин, Естония, и преподавател по италиански език в университета в Тарту.[2] Едновременно пише и като чуждестранен кореспондент от Естония и Албания (по време на италианската ѝ анексия) за „Кориере дела Сера“.
На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша, и Монтанели е изпратен да докладва от фронта в мерцедес, придружен от германски държавни служители. В близост до град Груджьондз срещат колона немски танкове, като в един от тях е Хитлер, а в колоната са също Алберт Шпеер и скулптора Арно Брекер. Като журналист съобщава за битката край Кроянти и създава мит от нея. След съвместното немско-руско нахлуване в Полша се премества в Литва, но малко след пристигането му в КаунасСъветският съюз издава своя ултиматум на балтийските републики. Той отпътува към Талин, но и Естония е окупирана от Съветския съюз, а той е изгонен от страната заради своите проестонски и прополски статии.[3]
Установява се в Хелзинки, откъдето пише за кратко статии за лапландците и северните елени, преди да започне конфликта със Съветския съюз. Първоначално прави интервю с бъдещия президент на Финландия Юхо Кусти Паасикиви, а след това, по време на Съветско-финландската война в периода 1939 – 1940 г., пише горещи профинландски статии както от фронта, така и от бомбардирания Хелзинки, пишейки за почти митичните начинания в битката при Толваярви и за хора като капитан Паяка, който с 200 лапландци успешно се изправя срещу 40 000 руснаци в северната част на страната. В Италия статиите му за героизма на финландците са добре приети от обществеността, но не и от фашистките лидери, които в това време са в съюз със Съветския съюз. След края на войната е поздравен лично от Карл Густав Манерхейм, че пише в полза на финландската кауза.[3]
Преди завръщането си в Италия става свидетел на нахлуването в Норвегия и е арестуван от германската армия за враждебността си към германо-италианския съюз. С помощта на Видкун Квислинг бяга към северната част на страната, където англичаните и французите дебаркират неуспешно на брега в Нарвик. С влизането на Италия във Втората световна война (юни 1940 г.) Монтанели е изпратен във Франция и на Балканите; след това му е възложена отговорността да следи италианската военна кампания в Гърция и Албания като кореспондент, където остава за известно време и се разболява от тиф.
След като става свидетел на война и разрушения на Балканите, и на катастрофалната италианска инвазия в Гърция, Монтанели се присъединява към италианското съпротивително движение срещу фашисткия режим, включвайки се към либералната нелегална група „Справедливост и свобода“. Там се среща със социалистическия лидер Сандро Пертини (който по-късно е президент на Италия от 1978 до 1985 г.). Отново е заловен от германците и осъден на смърт.[2] В миланския затвор „Сан Виторе“ той се запознава с Майк Бонджорно, който по-късно става една от известните италиански телевизионни личности. В затвора се запознава и с „генерал Дела Ровере“, за когото се твърди, че е бил арестуван по време на тайна мисия на съюзниците, а всъщност е крадец на име Джовани Бертони, шпионин на германците. Но Бертони, увлечен от представянето си на военен герой, не предава никаква информация и е екзекутиран като истински вражески служител. След войната Монтанели посвещава книгата си „Генерал Дела Ровере : Показания на едно дело“ (1959) на този инцидент, а по нея е екранизиран едноименния успешен и награден филм режисиран от Роберто Роселини и с участието на Виторио Де Сика. Спасението му идва в края на 1944 г. с помощта на неизвестни заговорници (по-късно се оказва конспирация под натиска на маршал Манерхайм), които уреждат преместването му в затвор във Верона, а след това на границата с Швейцария.[3]
През 1945 г., докато се укрива в Швейцария, той публикува романа „Три кръста“, който по-късно е издаден на италиански през 1945 г. като „Тук не почиват“ (Qui non-riposano) и получава френската награда за чуждестранна литература.[2] Вдъхновена от „Мостът на Сан Луис Рей“ на Торнтън Уайлдър, историята започва на 17 септември 1944 г., когато свещеник от Вал д'Осола погребва три неизвестни трупа и ги отбелязва с три анонимни кръста.
След войната възобновява кариерата си в „Кориере дела Сера“. Става известен като автор на дълбоко съчувствени статии от Унгария по време на Унгарското въстание от 1956 г.[3] Първите му репортажи го вдъхновяват да напише пиесата „Мечтите умират на разсъмване“, през 1961 г. адаптирана в едноименния филм. През 1959 г. Монтанели интервюира за първи път в историята папа, длъжност по това време, заемана от папа Йоан XXIII, като папата заявява, че е избрал Монтанели защото е атеист, а не католически симпатизант.
През 1972 г. вестник „Кориере дела Сера“ заема лява политика и Монтанели го напуска. Основава и в периода 1973 – 1994 г. ръководи с Енцо Бетиза нов консервативен всекидневник „Джиорнале“.[3] На 2 септември 1977 г. Монтанели е прострелян четири пъти в краката от двама души, командоси от Червените бригади, пред миланското главно управление на „Кориере дела Сера“.[3]
Когато Силвио Берлускони, който от 1977 г. притежава по-голямата част от акциите на „Джиорнале“, влиза в политиката с основаването през 1994 г. на новата популистка политическа партия „Форца Италия“, Монтанели е подложен на силен натиск да смени редакционната си линия на позиция, благоприятна за Берлускони. Имайки лошо за Берлускони, Монтанели напуска и основава нов всекидневник – „Гласът“, който съществува около година. След него се връща в „Кориере дела Сера“. През 1994 г. Монтанели получава наградата за международен редактор на годината от World Press Review. В периода 1995 – 2001 г. е главен редактор на писмата на читатели в „Кориере дела Сера“, отговаряйки на писмо на ден на страница от вестника, известна като „Стаята на Монтанели“.[2] Прекарва последните си години, като се противопоставя енергично на политиката на Силвио Берлускони.[3]
През всичките следвоенни години Монтанели запазва идиосинкратичен и особено недипломатичен стил, дори когато това го прави много непопулярен сред колегите и работодателите му.[3] Това е добре отразено в сборника му с водещи статии от периода 1974 – 1994 г. „Репликата в хора“ (La stecca nel coro) от 1999 г., което се превежда като „Вървя срещу течението“. Единодушно е считан за един от най-великите италиански журналисти на XX век, и е сред „50-те герои на свободата на печата от последните 50 години“ в списъка, съставен от Международния институт за печата през 2000 г.[1]
Индро Монтанели умира от рак на простатата на 22 юли 2001 г. в Милано, Италия.[1][3] Прахът му е поставен в урна над гроба на майка му във Фучекио.[3]
Addio, Wanda! Rapporto Kinsey sulla situazione italiana (1956)
Storia di Roma. Narrata da Indro Montanelli ai ragazzi dai nove ai novant'anni (1957) – с 51 гравюри от Колет Росели История на Рим, изд. „Кама“ (2007), прев. Иван Попов
Il generale Della Rovere. Istruttoria per un processo (1959) Генерал Дела Ровере : Показания на едно дело, изд.: ОФ, София (1963), прев. Петър Драгоев
Storia dei Greci (1959)
Reportage su Israele (1960)
Garibaldi (1962) – с Марко Ноца
Gente qualunque 1963)
Dante e il suo secolo (1964)
L'Italia dei secoli bui. Il Medio Evo sino al Mille (1965) – с Роберто Джервасо
L'Italia dei Comuni. Il Medio Evo dal 1000 al 1250 (1966) – с Роберто Джервасо
L'Italia dei secoli d'oro. Il Medio Evo dal 1250 al 1492 (1967) – с Роберто Джервасо
L'Italia della Controriforma: 1492-1600 (1968) – с Роберто Джервасо[4]
L'Italia del Seicento: 1600-1700 (1969) – с Роберто Джервасо[5]
Per Venezia (1970)
Rumor visto da Montanelli (1970)
Venezia. Caduta e salvezza (1970) – с Джузепе Самона и Франческо Валкановер
L'Italia del Settecento: 1700-1789 (1970) – с Роберто Джервасо[6]
I. Montanelli-Umberto Baldini, Arturo Checchi a Fucecchio (1971)
L'Italia giacobina e carbonara: 1789-1831 (1971)[7]
.jpg){kind=small}
