Джовани Орсеоло (на италиански: Giovanni Orseolo) е най-големият син на двадесет и шестия дож на Венецианската република Пиетро II Орсеоло и на Мария Кандиано, дъщеря на двадесет и четвъртия дож Витале Кандиано.
През 1000 г. 16-годишният Джовани е изпратен в Константинопол, за да работи по военния план на баща си и на византийския император Василий II за превземането на Далмация. Съгласно този план венецианците трябва да завладеят Далмация и да я държат като протекторат под византийски сюзеренитет.[1]
През 1004 г. Джовани се жени за племенницата на Василий II Мария Аргира, която по всяка вероятност е дъщеря или сестра на бъдещия император Роман III Аргир.[2] Благословия на брака дава самият константинополски патриарх, а зестрата на булката е наистина много богата и включва и дворец, в който младото семейство отсяда на първо време.[3] По това време Джовани вече е обявен за съ-дож на Венеция редом до баща си. След като император Василий II се връща отново в Константинопол след поредната си кампания срещу цар Самуил и българите, Джовани и Мария отпътуват за Венеция, получавайки от василевса като подарък реликви на Св.Варвара.[4] Скоро след това Мария ражда сина им Василий (Базилио), кръстен на византийския император.
През 1006 г. Джовани, заедно със съпругата му и малкият им син, се заразяват от чума и умират.[5] Баща му Пиетро II Орсеоло така и не успява да прежали първородния си син, който се надявал да го наследи. Той обявява за дож втория си син Отоне Орсеоло и се затваря в един от дворците си, където умира две години по-късно през 1008 г.[6]
Бележки
- ↑ Норич, Йоан Юлий. „Византия: Апогей“ (Алфред А. Нопф: Ню Йорк, 1992), с. 257
- ↑ Donald M. Nicol, Byzantium and Venice: A Study in Diplomatic and Cultural Relations, p.46
- ↑ Donald M. Nicol, Byzantium and Venice: A Study in Diplomatic and Cultural Relations, p.46
- ↑ Donald M. Nicol, Byzantium and Venice: A Study in Diplomatic and Cultural Relations, p.46
- ↑ Donald M. Nicol, Byzantium and Venice: A Study in Diplomatic and Cultural Relations, p.46
- ↑ Donald M. Nicol, Byzantium and Venice: A Study in Diplomatic and Cultural Relations, p.46