Банковата система в България към 2015 г. е двустепенна, с централна банка Българската народна банка (БНБ) (която от 1997 г. функционира в условията на валутен съвет), и търговски банки. Собствеността е преобладаващо частна и системата работи на пазарен принцип.

Всички стойности са в хиляди български левове.

Място (2023)	Наименование	SWIFT (BIC)	Активи, септември 2023[1]	Собственик, септември 2023[1]
1.	Обединена българска банка	UBBSBGSF	32 535 403	Ка Бе Се
2.	Банка ДСК	STSABGSF	31 071 709	ОТП Банк
3.	Уникредит Булбанк	UNCRBGSF	30 828 060	Уникредит
4.	Юробанк България (Пощенска банка)	BPBIBGSF	18 336 093	Юробанк Ергасиас
5.	Първа инвестиционна банка	FINVBGSF	13 186 654	Цеко Минев (27,33%) Ивайло Мутафчиев (27,33%) Българска банка за развитие (18,35%)
6.	Централна кооперативна банка	CECBBGSF	8 017 131
7.	ПроКредит Банк (България)	PRCBBGSF	4 096 606
8.	Алианц Банк България	BUINBGSF	3 916 914	„Алианц“ (66%) Димитър Желев (34%)
9.	Инвестбанк	IORTBGSF	3 016 658
10.	Българска банка за развитие	NASBBGSF	2 829 432
11.	Ти Би Ай Банк	TBIBBGSF	2 663 458
12.	Интернешънъл Асет Банк	IABGBGSF	2 426 817
13.	Българо-американска кредитна банка	BGUSBGSF	2 398 432
14.	Общинска банка	SOMBBGSF	2 221 322
15.	Ситибанк Европа, клон България	CITIBGSF	2 009 098
16.	Търговска банка Д	DEMIBGSF	1 744 060
17.	ИНГ Банк, клон София	INGBBGSF	1 371 093
18.	БНП Париба, клон София	BNPABGSX	768 516
19.	Тексим Банк	TEXIBGSF	608 090
20.	Токуда Банк	CREXBGSF	473 680
21.	Те-Дже Зираат Банкасъ, клон София	TCZBBGSF	363 903
22.	Варенголд Банк, клон София	VGAGBGSF	89 539
23.	БНП Париба Пърсънъл Файненс, клон България	BPEFBGSF	80 220
24.	Бигбанк, клон България	BIGKBGSF	16 820

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

За първа частна банка след Освобождението се счита банка „Гирдап“, основана през 1881 година в Русе. Тя развива дейност до средата на 20-те години, но фалира. Нейната известност и влияние се дължат на дълбоките връзки с Народнолибералната партия. Малко след „Гирдап“ на сцената се появява и нейният основен конкурент Българската търговска банка (БТБ), която се ръководи от братя Бурови и не крие дълбоките си връзки с Народната партия^[2].

Други български банки от първата половина на 20 век са Българска земеделска и кооперативна банка и Българска кредитна банка.

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

В периода 1951 – 1987 банковата система на България е едностепенна. Емисионната банка изпълнява функциите на търговска банка. През 1964 г. е създадена Българска външнотърговска банка (БВТБ) с основна цел да обслужва международната търговска дейност на плановата икономика.

През 1989 г. банковата система е двустепенна, състояща се от централна банка и 59 търговски банки, повечето от които създадени чрез трансформиране на бившите клонове на БНБ (до 1992 г. създаването на банки става с постановление на Министерски съвет). Към края на 1990 г. общият брой на държавните банки достига 70. Повечето от тях са малки и средни, но има и няколко големи държавни банки, които държат основната част от активите в банковата система и обслужват големите индустриални предприятия от определени сектори, като им отпускат кредити на планово-административен принцип. След загубата на значителна част от пазарите на бившия СИВ и след ценовата и търговска либерализация тези предприятия се оказват неефективни и започват да генерират загуби, затова през 1990 г. повече от половината от банковите кредити на държавните предприятия не се обслужват и се превръщат в лоши кредити^[3].

През 1991 г. е приет Закон за БНБ, която получава статут на национална банка със значителна степен на автономия и независимост. Това обаче е само формално, защото до 1997 г. нейната независимост е систематично нарушавана чрез оказване на законов натиск върху БНБ да кредитира правителството чрез Закона за държавния бюджет. През 1992 е приет Законът за банките и кредитното дело и се поставя основата за изграждане на модерна банкова система. Създадена е и Банкова консолидационна компания с цел консолидиране на държавната собственост в банковия сектор и в резултат на нейната дейност общият брой на банките намалява до 35 през 1996. Частни банки се създават най-активно през 1991 – 1993 г., когато има благоприятни фактори като либерален режим на лицензиране и нисък размер на необходимия начален капитал, както и липса на специални изисквания по отношение на произхода на средствата, използвани като стартов капитал. Така много от частните банки стартират дейност с взети назаем пари, в много случаи – от държавата. Например Първа частна банка е създадена като акционерно дружество въз основа на Указ 56 с уставен фонд 10 млн.лв., като част от него е внесен от държавните фирми „Кореком“ и „Металхим“^[4].

Чужди банки са допуснати на българския пазар едва през 1994 г. Те са най-прекият път към внасяне на ноу-хау, технологии, организация и силна конкуренция в банковия сектор и недопускането им на банковия пазар през първите 5 – 6 години от прехода води до значително забавяне на преструктурирането и модернизирането на банковата система.

Част от новосъздадените частни банки се ориентират към обслужване (предимно кредитиране) на фирмите на своите акционери или на свързани лица, което води до кредитна експанзия и нарастване на дела на лошите кредити. Например Банката за земеделски кредит отпуска на свързани фирми с основния ѝ акционер Атанас Тилев необезпечени кредити в размер на над 40 млн. долара и общият размер на раздадените от нея големи кредити надхвърля почти 38 пъти собствения ѝ капитал. Към края на 1995 г. 41% от всички кредити, отпуснати от държавните и частните банки на предприятия са на практика несъбираеми и само 39 % от кредитите, отпуснати от частни банки, се обслужват редовно. Това натрупване на лоши кредити води до трайна декапитализация на банковия сектор, загуба на доверие в банковата система и масово изтегляне на депозити от банките.^[3]

В същото време БНБ рефинансира банките, като по този начин създава инфлация (месечната инфлация през втората половина на 1996 е между 10 и 27%). Увеличеното парично предлагане и очакванията за обезценка на лева карат хората да купуват все повече и повече валута с новонапечатаните пари. Така БНБ се опитва едновременно да запази валутния курс, купувайки левове на валутния пазар, да спаси фалиралите банки, рефинансирайки ги с нови средства и същевременно да намали инфлацията, повишавайки лихвения процент. Резултатът е изчерпване на валутните резерви на централната банка и загуба на възможност за влияние върху валутния курс, поради което започва бърза обезценка на лева (курсът на лева спрямо долара спада повече от 6 пъти в рамките на календарната 1996 година). Така избухва финансовата криза от 96 – 97 г., която е от най-тежкия вид, а именно включваща банкова и валутна кризи^[3]

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

През юни 2014 г. в България избухва нова банкова криза, която засяга Корпоративна търговска банка (КТБ) и Първа инвестиционна банка (ПИБ)