Програмата започва през 1965 г. и основната и цел е проучване честотата на микрометеоритните въздействия върху космическите кораби. Всичките три спътника стартират с ракетата-носителСатурн I и остават свързани с нейната последна степен. Спътниците са снабдени с огромни панели (крила) с размери от 29 на 4,3 м всеки, разделени на 104 участъка, снабдени със сензори за откриване на пробиви от микрометеорити. Сензорите измерват честотата, размера, посоката и проникването на микрометеоритните въздействия. Тези изследвания се провеждат във връзка с програмата Аполо, за да се установи могат ли тези частици да увредят или направят невъзможен полета на човек до Луната. Чрез спътника се тестват и различни предпазни щитове, монтирани върху „крилата“ на спътника.
Разработени са в Космическия център Джордж Маршал (Marshall Space Flight Center) на НАСА през 1965 година. При изстрелването на обикновения кораб „Аполо“ (команден, сервизен модул и САС спътника Пегас се намира в служебния модул със сгънати криле. След отделянето на първата степен и запалване на втората се отделя САС. При достигане на орбита 10-тонния кораб „Аполо“ се разделя на команден и слъжебен модули, които остават на различни орбити. Тогава се включва двигател, чрез който се задвижва устройство за разширяване на „крилата“ (панелите) на работна ширина 29 м. Самият спътник остава свързан с втората степен на ракетата Сатурн I, което е по план.
Чрез спътниците учените получават възможност да съберат данни за движението и орбиталните характеристики на твърдите тела в космическото пространство, периода на експлоатация на електронни компоненти в открития космос, както и топлоизолационни системи и начини за предпазване от тяхното въздействие.