PROFILPELAJAR.COM

Обсада на Константинопол
	Обсада на Константинопол
Византийско-арабски войни
	Крепостните стени на Константинопол
Информация
Период	717 – 718
Място	Константинопол, Византийска империя
Резултат	Победа за България и Византия
Територия	Византийска империя
Страни в конфликта
Омаядски халифат	Византийска империя, Първо българско царство
Командири и лидери
Маслама Ибн Абдел-Малик	Лъв III Исавър ; Тервел
Сили
60 000 - 80 000	30 000 (византийска войска); 10 000 - 15 000 души (български войски, предимно кавалерия)
Жертви и загуби
22 000 – 32 000	неизв.
	Обсада на Константинопол в Общомедия

Обсадата на Константинопол през 718 г. се отнася до обсадата на Константинопол – столицата на Византия – в рамките на мащабен поход, част от арабско-ислямските завоевания.

Предистория

През 7 век арабските територии се простират на три континента – Азия, Африка и Европа. Покорени са бившите византийски провинции Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка. В началото на 8 век е покорено и Вестготското кралство в Испания. Арабите вече реално застрашават Европа и най-вече ромейската столица Константинопол.

Обсадата

През есента на 717 година огромна арабска армия водена по суша от халиф Сюлейман ибн Абдул-Малик, а по море от командващия флота негов зет Маслама Ибн Абдел-Малик, комуто впоследствие е поверено цялото командване, потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. През пролетта на 718 година хан Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград^[4]. Тервел преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и поради това приема молбата за помощ^[5].

В началото на военните действия българите разгромяват четири хиляден арабски отряд, командван от Маслама, който след поражението успява да избяга. По заповед на Маслама се свързват противоположните морски брегове с два големи вала, с което с 20 000 армия се осигурява тилът на арабите. Двайсетхилядната армия е отново разгромена от българските войски^[6].

„	„...Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето – от ромейските кораби, а от другата страна на морето [на малоазийския бряг] – от ромейската предна линия. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо – от техния цар, второ – от морето и трето – от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги излъгал, казвайки, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били по-добре от тях. Гладът ги притискал толкова много, че те изяждали труповете на мъртъвците и собствените си нечистотии. Те били принудени да се унищожават един другиго, за да се хранят. Една крина жито струвала десет денарии. Те търсели малки камъчета, с които да утолят глада си. Изяли и отпадъците от корабите си.“	“
Михаил Сирийски, византийски летописец.

Блокирани от българите по суша, арабите прекарват изключително тежка зима, като множество от тях умират от болести и глад. През пролетта на 718 година кан Тервел нанася на арабите поредното поражение. Според източника „Химн Акатист“ арабите дават 20 000 жертви, според Алберик – 32 000. Сухопътната армия на Маслама е разгромена, като жертвите от арабска страна съгласно Теофан Изповедник са 22 000, а според хрониката на белгийския монах Зигеберт българите избили 30 000 сарацини^[6].

На 15 август 718 година арабите се оттеглят от Константинопол. В резултат на битката Византия е спасена от разгром, а Югоизточна Европа запазена от арабското нашествие^[7]. В един свой труд от 1545 година испанският автор Мехия изтъква значителната роля на българите за разгрома на арабите на Балканите и противопоставянето на арабските амбиции да поставят в клещи и да застрашат цяла християнска Европа. Френският византолог Шарл Дил твърди, че победата над арабите е за исляма велико бедствие, като я определя за по-значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел 15 години по-късно в равнините на Поатие.

Бележки

↑ според Сигеберт 30 000, според Алберик 32 000

Източници

↑ Canard 1926, с. 99–102; El-Cheikh 2004, с. 63–64; Guilland 1959, с. 130–131.
↑ Canard 1926, с. 99–102; El-Cheikh 2004, с. 63–64; Guilland 1959, с. 130–131.
↑ Атанасов 1958, с. 147.
↑ Пейчев 1984, с. 14.
↑ Зафиров 2007, с. 76.
↑ ^а ^б Зафиров 2007, с. 77.
↑ Пейчев 1984, с. 15.

Литература

Зафиров, Димитър, Александров, Емил. История на Българите: Военна история. София, Труд, 2007. ISBN 954-528752-7.
Пейчев, А. и др. 1300 години на стража. София, 1984.
Атанасов, Щ. и др. Българското военно изкуство през феодализма. София, Държавно военно издателство при МНО, 1958.