Хунзукук (Хунза) или Бурушо, наричани и с пейоративния извън страната им екзоним „Келеши“[1][2][3][4], е наименованието на народа, обитаващ долината Хунза в областта Каракорум, Пакистан. Според различни източници населението на долината е между 15 и 80 хил. души.
Хунзите говорят неиндоевропейския, бурушаски език, на който húnzo означава „връщане на лъка“, т.е. „дом на стрелеца (с лък)“ или „жител на Хунза“. Пишат на арабска азбука във варианта ѝ, използван в Пакистан. Процентът на грамотност е много висок.
Хунзите се различават от съседите си, бидейки по-високи и с по-светла кожа от околните,[5] но не са толкова сходни с алпийския европейски тип като нуристанците и калашите. Според изследванията на ДНК групи от племето по мъжка линия родословието им показва генетична връзка с циганите[6] и говорещите на памирски езициафганистанци, което се дължи основно на маркер M124 (определяне на Y-ДНК хаплогрупа R2A), което е най-висока честота в изследваните групи [7] Те носят и източноазиатски генетичен фонд, което доказва, че поне част от предците им произхождат североизточно от Хималаите от земите на днешен Китай.[8] Според хипотезата на Сергей Анатольевич Старостин те са потомци на т.нар. китайско-кавказци и няма как и от кого да са асимилирани индоевропейци[9]
Долината на Хунзите е голямата туристическа атракция на Пакистан, цел на много чуждестранни и местни туристи. Тя е сравнително спокойна и добре устроена. Три големи планински вериги: Хиндукуш, Каракорум и Хималаите се преплитат около долината, която е свързана от 1978 година с автомагистралата „Каракорум“.
Замъкът в Балтит
История
Висящ мост над река Хунза при Пасу
Хунзите нямат писмена история. В по-стари времена хунзите са смятани за велики бойци. Дори китайската империя във върха на разцвета си плаща лепта на мировете (владетелите) на хунзите, за да не нападат Кашгар и Ярканд в Китайски Туркестан.
Изолираността на региона спомага за съхранението на самосъзнанието на хунзите през вековете, но през 1892 година Британската империя успява да установи контрол над долината, а мирът бяга в Китай.
Едва в 1904 година приемат исляма, негов проводник тук е Ага Хан III, който поддържа колониалните завоевания на Британската империя, а изповядваният шиитски ислям на исмаилитите все още не е така дълбоко вкоренен.
Чак през 1949 година Пакистан установява контрол над територията им. Последният им „мир“ (княз) обаче е свален от власт много по-късно – през 1974 година, от Зулфикар Али Бхуто, но князете им запазват своя авторитет и немалка част от властовите си позиции.
На 4 януари 2010 година голямо свлачище убива няколко жители и разрушава къщи, като задръства река Хунза и причинява появата на голямо езеро (дълго 16 км и дълбоко 91 м). Появата на езерото налага евакуацията на голям брой жители и унищожава голям брой обработваеми площи.
Легенди и пропаганда
Легендарните широко разпространени в Пакистан и Афганистан разкази, представяни и на туристите, са, че племето е свързано с изгубеното тайно кралство „Шангри-Ла“ (Шамбала) и коренно противоположната – че произхождат от селцето Балтир, основано след края на походите на Александър Велики от трима негови войници, които се заселват в долината и си взимат персийски жени[5]. Това се опроворгава не само от лингвистическите доказателства на неиндоевропейскя им език, но и от липсата на каквито и да е генетични данни за връзка със средиземноморието, каквито има, и то само около 2%, но у пущуните в Пакистан и Афганистан, а не и при тях.[10][11]
Друг мит е тяхното дълголетие, обаче научните изследвания показват средна продължителност на живота: 53 години – за мъжете, и 52 – за жените,[12] като има и някои дълголетници.
Повечето хунзи приемат през 1904 година да принадлежат към либералния исмаилизъм, разновидност на шиитския ислям.
Всички сватби се провеждат в средния четвъртък на декември. Майката на жениха прекарва първия месец с младото семейство в ролята на водач и учител: „Бракът е прекалено важен, за да бъде оставен на случайността“[5].
Живеят предимно от селско стопанство и туризъм. В миналото, преди затварянето на границата с Китай, са се прехранвали и от даване на коне под наем и помагане на пътуващи търговци.
Легенди разказват[15][16] за невероятно здравите, издръжливи, силни и дълголетни хунзи. Съвременните наблюдения оборват тези легенди[17], въпреки че последното може и да се дължи на непознати за областта болести като запек и сърдечносъдови болести[18]. Познати са също очни и зъбни заболявания[19]. Допълнително им наемане в пакистанската армия привнася тютюнопушенето и наркотиците.
Митът за здраве, сила и дълголетие въпреки всичко се радва на популярност сред туристите и се отдава на храната.
Традиционно храната им е била предимно растителна (ечемик, просо, елда, пшеница, царевица, картофи, кайсии, праскови, бадеми, орехи), основана главно на суровоядство (също и поради липса на горивни материали) и млечни продукти, като месо се е ядяло само в редки случаи[18].
Интересни факти
В Северна Македония се пропагандира тезата, че бурушаският им език е наследник на „античния македонски език“, а те са преки потомци на Александър Македонски. В рамките на тази пропаганда вождът на тяхното мюсюлманско племе в Пакистан Газанфар Али Кан бе поканен в Скопие, в качество си на наследник на Александър Велики и на 11 юли 2008 година бе тържествено посрещнат с почести и официално приет от премиера Груевски, архиепископ Стефан и от кмета на Скопие Трифон Костовски,[20][21] което предизвика спорове и разногласия.
