Сиалко́т (на урду: سيالكوٹ) е град в провинция Пенджаб, Пакистан. Разположен е в североизточната част на провинцията, близо до Кашмир. На 15 km от града преминава река Чанаб, а разстоянието до столицата Исламабад е около 180 km. Административен център е на окръг Сиалкот. Към 2016 г. населението на града е 920 000 души.[1]
Има различни извори за древната история на Сиалкот, но тяхната достоверност варира. Разкопки в района на града разкриват много гръцки монети, древни зороастрийски храмове и няколко будисткиступи.[2]
Според някои индийски митологични писания, Сиалкот е основан от Шаля, императора на Мадра. По времето на Махабхарата градът се нарича Сакала или Сагала. През късния ведически период (ок. 1500 – ок. 200 пр.н.е.) Сакала е столица на Мадра. По това време градът е обрасъл с гори и е населяван от пастирска общност, наречена Яхари.[2]
Според гръцките исторически текстове, датиращи от 372 г. пр.н.е., градът е представлявал най-източният преден пост на експанзията на Александър Велики. Гръцките историци споменават, че градът е бил един от най-големите копринени центрове на Ахеменидската империя. Пенджаб се е славила като една от най-богатите провинции, заедно с Гандхара, на тогавашната Персийска империя. В периода 160 – 135 г. пр.н.е. градът е столица на Индо-гръцкото царство и резиденция на Менандър I.[2]
Средновековие
Сиалкот е част от Делхийски султанат, когато афганистанецът Мухамад Гури покорява Пенджаб през 1185 г. Той не успява да превземе Лахор, но поставя гарнизон в Сиалкот. По-късно султан Кусро Малик се опитва да превземе града, но се проваля. След това Сиалкот става част от Моголската империя. Към края на Моголската династия, предградията и крайните квартали на Сиалкот са оставени на произвола. Градът е присвоен от властни семейства пущуни от Мултан, Сват и Афганистан. През 1748 г. четирите окръга на Сиалкот, Самбриял, Пасрур и Даска са предадени на афганистанския владетел Ахмед шах Дурани и територията е присъединена към Дуранийската империя. След 1751 г. Ахмед шах Дурани дава власт на сина си, Таймур, над Лахор и съседните му територии. След упадъка на Моголската империя, сикхите нападат и превземат Сиалкот за около 40 ни.[3] След Втората англо-сикхска война, Сиалкот минава под контрола на англичаните през 1849 г.[2]
Съвременност
Катедрала в Сиалкот.
След независимостта през 1947 г. малцинствата от индуси и сикхи емигрират в Индия, а мюсюлманите бежанци от Индия се заселват в окръга на Сиалкот и се женят за местното население. Сиалкот се превръща в един от големите промишлени центрове на Пакистан.[2]
По време на Втората индо-пакистанска война от 1965 г., когато пакистански войски пристигат в Кашмир, индийската армия контраатакува през Сиалкот. Пакистанската армия успешно отбранява града, а населението му излиза на улиците за да подкрепи войската.[4] През 1966 г. правителството на Пакиста] награждава гражданите на Сиалкот, Лахор и Саргодха „Полумесец на независимостта“ за тяхната смелост. Битката при Чавинда, водена близо до града през септември 1965 г., е определяна като най-голямото танково сражение след Битката при Курск.[2][5]
Сиалкот е най-големият производител на ръчно шити футболни топки, като местните заводи произвеждат 40 – 60 милиона футболни топки на година, което се равнява на около 70% от световното производство. След протести през 1997 г. е въведена дефинитивна забрана на детския труд.[7] Градът е, също така, голям производител на хирургически инструменти и оборудване.[2] През 2015 г. Сиалкот изнася стоки на стойност 2 милиарда щатски долара, което се равнява на 9% от целия износ на Пакистан.[8]
По време на британския колониализъм първата фабрика за гайди в района отваря врати в Сиалкот. Днес в града има 20 музикални групи, свирещи на гайда.[9]
Сиалкотското летище е финансирано от местните фирми и е единственото частно в Пакистан.[8] Градът е важен железопътен възел. Линията Вазирабад – Сиалкот – Джаму е построена през 1890 г.[2]
↑Zutshi, Chitralekha. Language of belonging: Islam, regional identity, and the making of Kashmir. Oxford University Press/Permanent Black., 2003. ISBN 978-0-19-521939-5. с. 359.
