На север шелфовият ледник завършва с отвесна стена с височина от 15 до 50 m над нивото на водата и дължина над 600 km, т.нар. Ледена бариера Рос. В нея има няколко по-големи залива Макмърдо (на запад), Бей ъф Уелс, Кайнан и Окума (на запад). Останалите брегове са осеяни с множество ледени заливи – Преструд (на североизток), Гулд (на югоизток), Шакълтън, Бомон, Берн, Мюлок, Мур (на запад) и др. В северозападния му край в него са „зазидани“ островите Рос, Блек и Уайт, а в североизточната му част – големия остров Рузвелт.[1]
Глациоложки показатели
Надморската височина на повърхността на шелфовия ледник варира от 50 m в челната му част до 150 m в тилната. Дебелината на леда се колебае от 150 – 200 m във външния му край и до 700 m в тилните му части, покрай западните, южните и източните му брегове. Целият ледник се намира върху водите на море Рос, като се повдига и отпуска под влиянието на приливите и отливите. Под въздействието на морските вълни големи части от него се откъсват и се превръщат в айсберги. През 2000 г. от шелфовия ледник в резултата на механична аблация се откъртва най-големия регистрин до този момент айсберг В-15 с площ над 11 хил.km². Шелфовият ледник Рос се подхранва с ледници стичащи се от Трансантарктическите планини от запад и юг и от по-малки ледници от изток. Последните внасят в шелфовия ледник по-малко лед, поради което скоростта му на движение в източната му част е по-малка и съставлява около 800 m/год., доката в западната му част тя е 1500 m/год. (от 1,5 до 3 m/ден).[1]
Брегови релеф и подхранващи ледници
Покрай целия западен, югозападен и южен бряг на шелфовия ледник Рос се простира участък с дължина над 1100 km от Трансантарктическите планини с максимална височина връх Къркпатрик 4530 m. От тях надолу към шелфовия ледник се спускат десетки мощни планински ладници, които го подхранват непрекъснато с ледове. Най-големите от тях са: Скелтън, Мюлок, Дарвин, Бърд, Нимрод, Бирдмор, Шакълтън, Лив, Девилс, Скот и др. „Вливащите“ се от изток ледници са много по-малки и по-къси – Леверет, Кила и др.[1]
Историческа справка
Шелфовият ледник Рос е открит на 28 януари 1841 г. от английската антарктическа експедиция (1839 – 41) с ръководител Джеймс Рос, който наименува новооткрития ледник Ледена бариера Виктория в чест на товашната английска кралица. Впоследствие ледената бариера и целия шелфов ледник е преименуван в част на своя откривател. За първите антарктически изследователи, стремящи се да достигнат Южния полюс, шелфовият ледник Рос става отправна точка, тъй като той е най-близо до заветната точка. По време на първата си антарктическа експедиция (1901 – 03) английският полярен изследовател Робърт Скот извършва значителни изследвания в западната част на шелфовия ледник и неговите покрайнини. През 1908 – 09 г. южните му части са изследвани и топографски заснети от експедицията на Ърнест Шакълтън, а през 1911 – 12 г. източните и крайните му югоизточни части – от участниците в експедицията на Руал Амундсен. В периода от 1929 до 1959 г. в източните му части се разполага американската полярна база Литъл Америка, от която в различни посоки се насочват изследователски отряди. В крайната му западна част е разположена голямата американска полярна станция Макмърдо.[1]
Продължаващите му изследвания позволяват да се изградят интересни теории за неговото бъдеще. Една от тези теории, предложена през 2006 г., изхождайки от данните от геоложките изследвания доказва, че по-рано шелфовият ледник се е разрушавал неколкократно неочаквано, и че този процес може да се повтори.[2].
