С понятието полско кино се описва цялата съвкупност от филми, кинофестивали, режисьори, сценаристи и актьори в Полша. Историята на полското кино е почти толкова дълга, колкото историята на кинематографията и има световни постижения.
Първият киносалон в Полша (тогава окупирана от Руската империя) е открит в Лудж през 1899, няколко години след изобретението на кинематографа. Първоначално наречен Living Pictures Theatre, той събра изключителна популярност и в края на следващото десетилетие, киносалон има в почти всеки голям полски град. Вероятно първият полски кинорежисьор е Кажимеж Прушински, който снима безброй кратки документални филми във Варшава. Неговата плеографскифилм е патентован преди изобретението на братя Люмиер и е признат като автор на най-ранния оцелял полски документален филм на име Ślizgawka w Łazienkach (Ледена пързалка в кралските бани), както и на първите късометражни филми Powrót birbanta (Завръщането на гуляя) и Przygoda dorożkarza (Приключението на файтонджията), създадени през 1902. Друг пионер в киното е Болеслав Матушевски, който става един от първите създатели на филми, който работи в компанията на Люмиер, както и официалният „кинематограф“ на руските царе през 1897.
По време на Първата световна война полското кино прекрачва граници. Филми, заснети във Варшава или Вилнюс, често са именувани с немски заглавия и прожектирани в Берлин. По този начин младата актриса Пола Негри (род. Барбара Аполония Халупец) получава слава в Германия и става една от суперзвездите на европейското нямо кино.
След Втората световна война
През ноември 1945 комунистическото правителство основава организацията на филмопроизводството и разпространението Филм Полски (Film Polski). Започвайки с няколко железопътни вагона, пълни с филмово оборудване, взети от германците, те продължават да обучават и изграждат полска филмова индустрия. Продукцията на Филм Полски е ограничена; между 1947 и разпадането му през 1952 са пуснати само тринадесет продукции, съсредоточени върху полските страдания от страна на нацистите.
Първият филм, създаден в Полша след Втората световна война, е Zakazane piosenki (Забранени песни) от 1946 с режисьор Леонард Бучковски, който е видял от 10,8 милиона души (от общо 23,8 население). Бучковски продължава да прави филми редовно до смъртта си през 1967.[1] Други важни филми от ранния следвоенен период са Ostatni etap (Последния етап) от 1948 с режисьор Ванда Якубовска, която продължава да прави филми до прехода от комунизъм към капитализъм през 1989, и Ulica Graniczna (Гранична улица) от 1949, режисиран от Александър Форд.
В средата на 50-те години, след края на сталинизма в Полша, филмовата продукция е организирана във филмови групи. Филмова група е колекция от режисьори, водена от опитен режисьор и състояща се от писатели, филмови режисьори и продуценти. Те пишат сценарии, създават бюджети, кандидатстват за финансиране от Министерството на културата и представят филма. Те наемат актьори и екип и използват студиа и лаборатории, контролирани от Филм Полски.
Промяната в политическия климат води до движението на Полската филмова школа, тренировъчно поле за някои от иконите на световната кинематография, например Роман Полански (Нож във водата, Бебето на Розмари, Пианистът) и Кшищоф Зануси (водещ режисьор на т.нар. кино на моралното безпокойство от 70-те години на миналия век). Филмите на Анджей Вайда предлагат проницателен анализ на универсалния елемент на полския опит – борбата за запазване на достойнство при най-трудни обстоятелства. Неговите филми определят няколко полски поколения. През 2000 Вайда е удостоен с почетен Оскар за цялостния си приннос в киното. Четири от неговите филми са номинирани за награда за най-добър чуждоезичен филм на Академията, а петима други полски режисьори получават номинация: Роман Полански, Йежи Кавалерович, Йежи Хофман, Йежи Антчак и Агнешка Холанд. През 2015 полският режисьор Павел Павликовски получава тази награда за филма си Ида.[2]
Важно е също така да се отбележи, че през 80-те години Народна република Полша въвежда военно положение, за да победи и цензурира всички форми на опозиция срещу комунистическото управление на нацията, включително пазари като киното и радиото.