Пеликани

Пеликани
Розов пеликан (P. onocrotalus)
Розов пеликан (P. onocrotalus)
Класификация
царство:Животни (Animalia)
(без ранг):Вторичноустни (Deuterostomia)
тип:Хордови (Chordata)
(без ранг):Ръкоперки (Sarcopterygii)
(без ранг):Тетраподоморфи (Tetrapodomorpha)
(без ранг):Стегоцефали (Stegocephalia)
(без ранг):Амниоти (Amniota)
клас:Влечуги (Reptilia)
(без ранг):Диапсиди (Diapsida)
(без ранг):Архозавроморфи (Archosauromorpha)
(без ранг):Архозаври (Archosauria)
(без ранг):Динозавроморфи (Dinosauromorpha)
(без ранг):Динозавроподобни (Dinosauriformes)
разред:Гущеротазови (Saurischia)
клон:Тероподи (Theropoda)
(без ранг):Неотераподи (Neotheropoda)
клон:Целурозаври (Coelurosauria)
клон:Neocoelurosauria
клон:Манираптообразни (Maniraptoriformes)
клон:Манираптори (Maniraptora)
(без ранг):Авиали (Avialae)
клас:Птици (Aves)
разред:Пеликаноподобни (Pelecaniformes)
семейство:Пеликанови (Pelecanidae)
род:Пеликани (Pelecanus)
Научно наименование
Rafinesque, 1815
Linnaeus, 1758
Обхват на вкаменелости
Пеликани в Общомедия
[ редактиране ]
Възрастен кафяв пеликан с пиле в гнездо в Мериленд, САЩ. Този вид свива гнезда на земята, когато не намери подходящо дърво.[1]
Pelecanus erythrorhynchos с израстък на клюна, който се появява преди размножителния му период.
Pelecanus conspicillatus.

Пеликани (Pelecanus) са род големи водни птици, които съставляват цялото семейство Пеликанови (Pelecanidae). Характерни за тях са дългият клюн и големият месест джоб под него, служещ за улавяне на риба.[2] Като цяло те имат бледо оперение, като изключение правят кафявият пеликан и Pelecanus thagus. Клюновете, джобовете и оголената кожа на лицето на всички видове става ярко цветна преди настъпването на размножителния период.[3] Осемте съществуващи пеликанови вида имат разпокъсано разпространение по света, обхващащо областите между тропиците и умерените пояси, макар да отсъстват от вътрешността на Южна Америка.

Пеликаните са най-тясно свързани с китоглавата чапла и чукоглавата чапла, попадайки заедно с тях в разреда пеликаноподобни. Открити са вкаменелости на пеликани, датиращи от поне 30 милиона години във Франция. Смята се, че са еволюирали в Стария свят и са се разпространили до Америка.

Пеликаните често посещават вътрешни и крайбрежни води, където се хранят главно с риба, която улавят на водната повърхност. Те летят на ята, ловуват заедно и се размножават на колонии. Четири от видовете правят гнезда на земята, докато другите четири вида свиват гнезда главно по дървета. Пеликаните често са убивани от рибари, тъй като се конкурират с тях за риба. Популациите им спадат вследствие унищожаване на местообитания и замърсяване на околната среда. Имат културно значение в митологията и в християнската и хералдическата иконография.

Описание

Пеликаните са големи птици, с големи клюнове, характеризиращи се с извита надолу кукичка на края на горната част на човката и с месест джоб, прикрепен към долната част на човката. Тънката рамка на долната част на клюна и гъвкавите мускули на езика оформят джоба в кошница за улов на риба, а понякога и дъждовна вода,[4] като езикът е малък, за да се улесни поглъщането на по-големи риби.[5] Имат дълъг врат и къси здрави крака с големи и ципести ходила. Въпреки че са сред най-тежките летящи птици,[6] те са относително леки за обема си, тъй като имат въздушни мехури в скелета и под кожата, които им позволяват да плават добре във водата.[4] Опашката е къса, крилете са дълги и широки, подходящо оформени за реене и планиране, и имат необичайно много махови пера – между 30 и 35.[7]

Мъжките като цяло са по-големите от женските и имат по-дълги клюнове.[4] Най-малкият вид е кафявият пеликан, чиито индивиди могат да достигат 2,75 kg и 1,06 m и да имат размах на крилата до 1,83 m. Къдроглавият пеликан е най-големият, достигайки 15 kg и 1,83 m, с размах на крилата до 3 m. Клюнът на австралийския пеликан може да достигне половин метър при мъжките,[8] което го прави птицата с най-голям клюн въобще.[9]

По принцип пеликаните имат светло оцветено оперение, с изключение на кафявия пеликан и Pelecanus thagus.[10] Клюновете, джобовете и оголената кожа на лицето на всички видове става ярко цветна преди настъпването на размножителния период. Джобът под клюна на калифорнийския подвид на кафявия пеликан става ярко червен и избледнява към жълто, след снасянето на яйцата, докато джобът на Pelecanus thagus става син. При вида Pelecanus erythrorhynchos пониква бучка на клюна, която пада щом женската снесе яйца.[11] Оперението на незрелите пеликани е по-тъмно от това на възрастните индивиди.[10] Новоизлюпените са розови, посивявайки след 4 – 14 дни, след което развиват бял или сив пух.[12]

Разпространение и местообитание

Съвременните пеликани се срещат на всеки континент, с изключение на Антарктида. Обитават главно топли региони, макар да се размножават на географски ширини до 45° на юг (Тасмания) и до 60° на север (западните части на Канада).[9] Не се срещат във вътрешността на Южна Америка или на океански острови (с изключение на Галапагос), както и по източния бряг на Южна Америка, от устието на река Амазонка на юг.[4] Вкаменелости на кости от пеликани са намирани и на Южния остров на Нова Зеландия,[13] макар оскъдността им и изолираната им поява предполага, че тези останки вероятно са били просто скитници от Австралия.[14]

Поведение

Пеликаните плуват добре със силните си и ципести крака. Те търкат задната част на главите си, където се намира тръткова жлеза, от която вземат мазен секрет и го предават на перата си, за да станат водонепроницаеми.[9] Държейки крилата си свободно до телата си, пеликаните плават със сравнително малка част от телата си под водата.[15] Те разсейват излишната топлина като разчесват кожата на гърлото си с клюна, което укорява охлаждането чрез изпарение.[4] Те нощуват и ловуват заедно на плажове, пясъчни ивици и в плитки води.[4]

Влакнести слой дълбоко в гръдните мускули може да държи крилата здраво хоризонтално, което подпомага реенето и планирането на птицата при летене. Използват издигащи се топли маси за реене на височина около 3 km или повече,[16] за да прелитат в клинообразна формация на разстояния до 150 km.[9] Над вода летят ниско, възползвайки се от екранния ефект – въздухът близо до повърхността се компресира, получава по-висока плътност и оказва по-голяма повдигаща сила към птицата отгоре.[17] Така те спестяват голямо количество енергия, докато летят ниско.[18]

Възрастните пеликани разчитат на визуални знаци и поведение за комуникация,[19] особено чрез крила и клюнове. Враждебното поведение включва щракане с клюна по врага или махане с крила по заплашващ начин.[20] Възрастните пеликани сумтят, когато са в колония, но като цяло са тихи извън нея.[15][21][22][23] Новоизлюпените също са звучни, което прави пеликановите колонии шумни места.[19]

Видове

Родът включва общо осем вида:

В миналото са съществували и още 12 вида:

  • † Pelecanus cadimurka
  • † Pelecanus cautleyi
  • † Pelecanus fraasi
  • † Pelecanus gracilis
  • † Pelecanus grandiceps
  • † Pelecanus halieus
  • † Pelecanus intermedius
  • † Pelecanus odessanus
  • † Pelecanus proavus
  • † Pelecanus schreiberi
  • † Pelecanus sivalensis
  • † Pelecanus tirarensis

Източници

  1. ↑ Brown Pelican breeding and nesting habits // Florida Wildlife Viewing. M. Timothy O’Keefe. Посетен на 5 август 2012.
  2. ↑ Beebe, C. William. The Bird, its Form and Function. New York, Dover Publications, 1965.
  3. ↑ Encyclopedia of Birds. New York, Facts on File, 1998, [1985]. ISBN 0-8160-1150-8. с. 53 – 54.
  4. ↑ а б в г д е Handbook of Australian, New Zealand and Antarctic Birds. Volume 1, Ratites to Ducks. Melbourne, Victoria, Oxford University Press, 1990. ISBN 0-19-553068-3. с. 737 – 38.
  5. ↑ Beebe, C. William. The Bird, its Form and Function. New York, New York, Dover Publications, 1965.
  6. ↑ Elliott (1992), p. 290.
  7. ↑ Perrins, Christopher M. The Princeton Encyclopedia of Birds. Princeton University, 2009. ISBN 978-0691140704. с. 78.
  8. ↑ Handbook of Australian, New Zealand and Antarctic Birds. Volume 1, Ratites to Ducks. Melbourne, Victoria, Oxford University Press, 1990. ISBN 0-19-553068-3. с. 746.
  9. ↑ а б в г Nelson, J. Bryan. Pelicans // Firefly Encyclopedia of Birds. Richmond Hill, Ontario, Firefly Books, 2003. ISBN 1-55297-777-3. с. 78 – 81.
  10. ↑ а б Marine Biology: A Derivative of the Encyclopedia of Ocean Sciences. London, United Kingdom, Academic Press, 2010. ISBN 978-0-08-096480-5. с. 524 – 30.
  11. ↑ Keith, James O. An Overview of the American White Pelican // Waterbirds 28 (Special Publication 1: The Biology and Conservation of the American White Pelican). 2005. DOI:[9:aootaw2.0.co;2 10.1675/1524-4695(2005)28[9:aootaw]2.0.co;2]. с. 9 – 17.
  12. ↑ A Dictionary of Birds. Calton, United Kingdom, Poyser, 1985. ISBN 0-85661-039-9. с. 443.
  13. ↑ Gill, Brian James. New Zealand's Extinct Birds. London, United Kingdom, Random Century, 1991. ISBN 1869411250. с. 46.
  14. ↑ New fossil records of pelicans (Aves: Pelecanidae) from New Zealand // Tuhinga: Records of the Museum of New Zealand Te PapaTongarewa 13. 2002. с. 39 – 44.
  15. ↑ а б The Handbook of Bird Identification: For Europe and the Western Palearctic. London, United Kingdom, A&C Black, 2010. ISBN 978-1408134948. с. 83 – 85. Посетен на 29 юни 2012.
  16. ↑ Reid, Julian. Mysteries of the Australian pelican // Australian Geographic, 28 април 2010. Архивиран от оригинала на 2012-06-14. Посетен на 18 юни 2012.
  17. ↑ Thomas, Bob. Bird Flight Over Water // College of Social Sciences Intranet. Center for Environmental Communication, Loyola University, 2 June 2011. Архивиран от оригинала на 2016-04-12. Посетен на 1 август 2012.
  18. ↑ Hainsworth, F. Reed. Induced Drag Savings From Ground Effect and Formation Flight in Brown Pelicans // Journal of Experimental Biology 135. 1988. с. 431 – 44.
  19. ↑ а б Khanna, D.R. Biology of Birds. New Delhi, India, Discovery Publishing House, 2005. ISBN 817141933X. с. 315 – 16. Посетен на 29 юни 2012.
  20. ↑ Terrill, Ceiridwen. Unnatural Landscapes: Tracking Invasive Species. Tucson, Arizona, University of Arizona Press, 2007. ISBN 978-0816525232. с. 36.
  21. ↑ Dunne, Pete. Pete Dunne's Essential Field Guide Companion. New York, New York, Houghton Mifflin Harcourt, 2006. ISBN 0-618-23648-1. с. 118.
  22. ↑ Davidson, Ian. Southern African Birds: A Photographic Guide. 2nd. Cape Town, South Africa, Struik, 2006. ISBN 1770072446. с. 22.
  23. ↑ Vestjens, W. J. M. Breeding Behaviour and Ecology of the Australian Pelican, Pelecanus Conspicillatus, in New South Wales // Wildlife Research 4. 1977. DOI:10.1071/WR9770037. с. 37 – 58.