От 1892 година е началник на отдел в Министерство на народното просвещение и е редактор на „Сборник за народни умотворения“. През 1901 година е сред основателите на Съюза на българските учители и негов председател до 1933 година. Редактор е на „Училищен вестник“ и сътрудничи на списанията „Училищен преглед“, „Венец“, „Българско дружество“ и други. Той е сред учредителите на Българското историческо дружество, Върховния читалищен съюз и Дружеството за борба с туберкулозата. През 1936 година посещава село Голямо Белово, запознава се с неиздадените спомени на свещеник Михаил Радулов и слуша разказите на местните хора за Априлското въстание. След това пише книгата „Дейност на Голямо Белово във въстанието през 1876 г. (Живот и страдания на свещеник Михаил Ц. Радулов)“.
През 1942 година във Велико Търново излиза изследването му "История на великотърновската предбалканска котловина; селата Присово, Пчелище, Церова Кория, Къпиново, Миндя, Мариино, Плаково, Големаните, Килифарево и Дебелец със 129 образа", съдържащо уникални родословия на местни учители и църковни служители.
През 1943 година издава книгата „История на България 1878 – 1942 година“. Умира на 14 март 1949 година в София.[1]
Бележки
↑ абвгдПопова, Севдалина (съст.). 24 април 1876 – Бельово въстана!. Пазарджик, Беллопринт, 2021. ISBN 978-954-684-497-2. с. 128 – 129.