Космически лъчи

Космическите лъчи са поток от елементарни частици и ядра на атоми на химически елементи, които навлизат в земната атмосфера от космическото пространство. Тяхната честота е от 1021 до 1024 херца (от 1 зетахерц до 1 йотахерц). [1][2].

Класификация и характеристики

Космическите лъчи могат да бъдат извън нашата Галактика, в Галактиката, Слънцето или в междупланетното пространство. Те се разделят на първични и вторични.

Първични се галактичните и извънгалактичните космически лъчи. Те са изотропен поток, който се движи в пространството със скорост, близка до тази на светлината и е постоянен във времето.

Вторичните космически лъчи са резултат от взаимодействието на първичните космически лъчи с ядрата на газовете в земната атмосфера.

Диференциален енергиен спектър на първичните космически лъчи

Космическите лъчи са съставки на естествената радиация (фонова радиация) на повърхността на Земята и в атмосферата.

До развитието на ускорителната техника космическите лъчи са били единствен източник на елементарни частици с висока енергия. Така, позитронът и мюонът са били открити първо в космическите лъчи.

Енергийният спектър на космическите лъчи се състои 43 % от енергия на протони, 23 % – от енергия на хелий (алфа-частици) и 34 % – от енергия, преносима от останалите частици. [3] Диференциалният енергиен спектър на космическите лъчи, показан на фигурата, носи степенен характер – наклонената права в двоен логаритмичен мащаб. Най-малка енергия имат слънчевите лъчи – жълтата зона, средна енергии – галактичните лъчи, синята зона, най-голяма енергия – извънгалактичните лъчи, пурпурната зона.

По количество частици космическите лъчи се състоят 92 % от протони, 6 % – ядра на хелий, около 1 % са по-тежки елементи, и около 1 % – електрони [3][4]. При изучаване източниците на космически лъчи извън Слънчевата система протонно-ядрената компонента основно се открива по създадения от нея поток от гама-лъчи чрез орбитални гама-телескопи, а електронната компонента – по породеното от нея синхротронно излъчване, което се отнася към радиодиапазона (в частност, на метрови вълни – при излъчване в магнитното поле на междузвездната среда), а при силни магнитни полета в района на източника на космически лъчи – и на по-високочестотни диапазони. Затова електронната компонента може да се открива и с наземни астрономически инструменти [5][1].

Вижте също

Източници

  1. ↑ а б Физическая энциклопедия, часть „Космические лучи“, отв. гл. ред. А. М. Прохоров, том 2, Добротность – Магнитооптика, издательство "Большая Российская энциклопедия, М., 1990, 703 стр., ISBN 5-85270-061-4, с. 471 – 474.
  2. ↑ Космическая радиация. Учебное пособие Архив на оригинала от 2013-09-21 в Wayback Machine..
  3. ↑ а б Гинзбург В. Л., Сыроватский С. И. – Современное состояние вопроса о происхождении космических лучей, УФН, 1960, № 7, с. 411 – 469, ISSN 1996 – 6652.
  4. ↑ Дорман 1975, с. 18.
  5. ↑ Гинзбург В. Л. – Космические лучи: 75 лет исследований и перспективы на будущее], издание „Земля и Вселенная“, 1988, № 3, М., издательство „Наука“, страницы 3 – 9.
Тази статия, свързана с физика, все още е мъниче. Помогнете на Уикипедия, като я редактирате и разширите.