Каноничното право (на латински: jus canonicum), също каноническо право – арх., е набор от норми, приети от църковните власти и съдържащи се в църковните канони, т.е. правила относно устройството на църковните учреждения, взаимоотношенията между Църквата и държавата, както и живота на членовете на Църквата.
Нормите на каноническо право са задължителни за всички членове на християнската църква.[1] Каноническото право се основава на Божия закон, обаче същевременно отчита и взема предвид изискванията на богооткровеното и естественото право по отношение на мястото и времето.
Първият нормативен акт в областта на коническото право е т.нар. „Декрет на Грациан“ (на латински: Concordia discordantium canonum) от 12 век. Това е опит в контекста на развитие на правото в средновековните университети за систематизация на съществуващите правни норми в тази сфера на обществените отношения в католическия свят и страни. Макар „Декрета на Грациан“ да не е бил официално одобряван от Папския престол, той се ползвал с необходимия авторитет и е служел като източник на правото. Каноническото право дотогава е неразривно свързано с историята на Католическата църква.
В 1500 г. било подготвено, а през 1580 г. било извършено обединението на „Декрета на Грациан“ с допълващите го и последвали папски декрети „Extravagantes“, в един „Корпус на каноническото право“ (Corpus iuris canonici).
След периода на революциите, значението в обществото на каноническото право намаляло чувствително.
От началото на ХІІ век папите Лъв IX, Григорий VII и Инокентий III, като отражение от събитията по Великата схизма с Константинопол през предходния XI век, и като резултат от постепенното избистряне на концепцията на папоцезаризма, провъзгласяват идеята за единната, вселенска и универсална Църква, на която в светско отношение се подчинява единната Божия империя и светските крале на запад. Следствие на този обществен процес възникват:
Всичко това е потвърдено от булатаUnam Canctam на папа Бонифаций VII от 1302 г., която обявява светската власт за подчинена на духовната и двуединна, т.е. с тази була окончателно е избистрена и наложена концепцията на папоцезаризма за християнския свят поради схизматичността на Константинополските императори. Според тази була папата миропомазва владетелите (т.е. дава властта от Бога на светските владетели като посредник), дава индулгенция и решава въпроса за (династичните) браковете на кралете. Господството на Исус Христос е универсално, а папата е негов наместник на земята.
Същина и идея
Началото на каноническото право е поставено от Августин Блажени с неговото съчинение „За божия град и за човешкия град“. Същината на неговите идеи е, че в „Божия град“, т.е. в Рим, където е и престолът на Божия наместник на земята, властват разумът и вярата. Този град живее по Божия закон и откровение – Библията. Човешкият град е град на греховното, който е преходен и е отглас на истината от Божия град. Ако и доколкото хората спазват правилата на Божия град, ще оживее и човешкият град, т.е. Вечният град – Рим. Идеите на Августин Блажени съчетават наложилото се християнство в Западната римска империя със случилите се исторически събития във и около Рим (разграбване на Рим от готите на Аларих I през 410 г. и края на Западната римска империя през 476 г.) и състоянието на обществените отношения в западните провинции на империята през V век.
В този смисъл единствената институция, оцеляла в западните провинции на Римската империя, е Църквата и около нея се изгражда правната система и системата на правото, а това е изпърво каноническото право.
От XIII век в юридическите факултети на средновековните университети започват да разграничават легисти, които учат римско право и канонисти, които изучават каноническо право. От редиците на канониците произлизат най-известните папи в средните векове.
През 1234 г. всички папски декрети, издадени след 1140 г., са събрани в пет книги и получават названието Liber extra:
съдии;
съдебен процес;
духовенство;
брак;
престъпления по каноническото право.
По времето на папа Климент V (около 1310 г.) e издадена още една книга, наречена по името на папата Клементина, която включвала декретите на папа Бонифаций VIII и Климент V. През 1583 г. тези книги започнали да се означават като Корпус юрис каноникус.
Каноническото право развило редица особености като целибата – изискването за безбрачие на духовенството, като обществените отношения в областта на семейното и наследственото право били поставени под крилото (надзора) на Светата църква.
Развитие на гражданските отношения
След утвърждаването през XII век на цезаропапистката концепция в западния християнски свят, на основата на каноническото право се развиват особен тип обществени отношения, различни в определена степен от тези в православните страни – Византия и Втората българска държава.
.jpg)
