Йосиф Владимирович Ромейко-Гурко (на руски: Йо̀сиф Владѝмирович Ромѐйко-Гу̀рко) е руски граф, офицер, генерал-фелдмаршал. Участник в Руско-турската война от 1877 – 1878. Отличава като суров, но способен, решителен и енергичен пълководец, служещ за пример на своите войници, делейки всички трудности наравно с тях. За своя голям принос в Освобождението на България е особено почитан в страната, където редица населени места и улици носят неговото име. Генерал-губернатор на Варшава от 1883 до 1894 г. – период, запомнен в полското общество с бруталността, фанатизма и антисемитизма при налагане на политиката на насилствена русификация.
Биография
Йосиф Гурко е роден на 28 юли 1828 г. в Новгород в семейството на потомствен дворянин от беларуски произход. Ориентира се към военното поприще. Завършва Пажески корпус и постъпва на служба с първо офицерско звание корнет в гвардейския Хусарски полк (1846). Участва в боевете при Белбек по време на Кримската война.
Повишен е във военно звание капитан (1857). Завършва курсовете на Генералния щаб. Назначен е за адютант на император Александър II (1860). Повишен е във военно звание полковник (1861).
Участва в освобождаването на руските селяни от крепостна зависимост (1862 – 1866). Командир на 4-ти хусарски Мариуполски полк (1866). Повишен е във военно звание генерал-майор и член на императорската свита от 1870 г. Командир на Гренадирски полк, бригада от 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия (1873). Повишен е във военно звание генерал-лейтенант с назначение за командир на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия (1876).
Особено известно и важно за развоя на войната е преминаването на неговия отряд през Стара планина в сурови зимни условия, довело до освобождаването на София и на Пазарджик. В този преход дава личен пример със своите издръжливост, бодрост и енергичност, делейки наравно с обикновените войници всички трудности – нощува на открито край огньовете и се задоволява със същите сухари, които имат продоволствие.[1] В отговор на недоволството от прехода сред своите подчинени заявява:[2]
„
Поставен съм над вас по волята на Господаря Император и само нему, на отечеството и историята дължа отчет за действията си. От вас изисквам безпрекословно подчинение и съм способен да заставя всички и всекиго да изпълнява точно, а не да критикува моите разпореждания. Моля всички да запомнят това много добре... Ако на големите е трудно, ще ги прибера в резерва, а напред ще тръгна с малките...
След войната е провъзгласен за граф и получава множество отличия. Повишен е във военно звание генерал от кавалерията от 1878 г. Назначен е за е губернатор на Санкт Петербург, временен губернатор на Одеса и командващ войските на Одеския военен окръг (1879 – 1883).
В периода 1883 – 1894 г. е генерал-губернатор на Варшава, където яростно провежда политиката на император Александър III за насилствена русификация.[3][4][5] Във времето на управлението на император Александър II, 50 хиляди души са изпратени в изгнание, а други 20 хиляди са убити.[6]Пресата е също жестоко потискана, за което основен двигател е съпругата на Гурко, Мария Андреевна; по думите на очевидци на събитията, тя цели не само да унижи и обезсърчи полските вестници, но и да покаже, че има власт над тях – власт, която може да бъде упражнена безжалостно.[7] Поради тази фанатичност и бруталност в провежданата политика – също силно контрастираща с либералната, ненасилствена политика на много харесвания в полското общество предшественик на Гурко на губернаторския пост, генерал Пьотър Албедински – в Полша управлението на Гурко е възприемано крайно негативно.[6][8] Журналистът Кажимеж Полак (1881 – 1961) го описва по следния начин:[9]
„
Детството ми се падна в края на XIX век, когато така нареченото от Виенския конгресПолско кралство, преименувано от руските шовинисти на Привислие, беше подложено от кърваво потушаване на януарското въстание на най-ужасяващо робство под драконовското управление – достойно за сатрапи – на продължителя на това дело, тогавашния царски наместник, генерал-губернатора Гурко.
“
Генерал-адютант от 1884 г. и генерал-фелдмаршал от 1894 г. Член на Държавния съвет.
Барелеф на генерал-лейтенант Йосиф Гурко в София
Умира в семейното си имение Сахарово до Твер, където по-късно е открит негов музей. Погребан е в семейната гробница в местната църква „Свети Серафим Волоцки“.
Памет
Името му в България днес носят град Гурково и две села: Гурково в област Добрич и Гурково в Софийска област. На него е наименувана софийската улица „Генерал Йосиф В. Гурко“, както и улици в Бургас, Русе, Стара Загора, Велико Търново, Добрич, Варна, Пазарджик, Поморие, Ихтиман, Хасково и Димитровград.
↑Пелов, Д. Генерал Гурко – Освободителят на София // armymedia.bg. Информационен център на Министерството на отбраната, 2016-01-08. Архивиран от оригинала на 2019-06-17. Посетен на 2019-06-12.
↑Йорданов, А. ПАТРИОТИЧНИ УРОЦИ // КУЛТУРА.БГ. 2019-03-03. Посетен на 2019-06-12.
↑Żeromski, S. Dzienników tom odnaleziony. Gdańsk, Tower Press, 2000. str. 133. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
↑Anculewicz, Z. Stosunek władz Królestwa Polskiego do „Kuriera Warszawskiego“ w latach 1868 – 1915 (pdf) // Studia Medioznawcze 2 (7). Warszawa, Wydział Dziennikarstwa, Informacji i Bibliologii UW, 2002. ISSN 1641 – 0920. str. 115. Посетен на 2019-06-17. Choć formałnie sankcje i wysokie kary pieniężne nałożył generał-gubernator Iosif Hurko, to motorem wszelkich poczynań wobec dziennikarstwa warszawskiego była jego małżonka Maria Andriejewna Hurko, która - jak pisał świadek owych wydarzeń - chciała nie tylko upokorzyć i zgnębić prasę, ale przede wszystkim pokazać, że i „nad nią ma swą władzę i że jej srogo użyć potrafi.” (на полски)
