Джон Барт

Джон Барт
Роден27 май 1930 г.
Починал2 април 2024 г. (93 г.)
Професияписател, университетски професор
Националност САЩ
Активен период1956 –
Жанрроман, повест, разказ, есе
Направлениепостмодернизъм
Известни творби„Плаващата опера“ (1956), „Химера“ (1972)

Уебсайт
Джон Барт в Общомедия

Джон Симънс Барт (на английски: John Simmons Barth) е съвременен американски писател, автор на романи и разкази, един от бащите на американския постмодернизъм.

Биография

Джон Барт е роден на 27 май 1930 г. в Кеймбридж (Мериленд). Още от дете го наричат Джак. Барт има по-голям брат, Бил, и сестра близначка, Джил. За кратко следва „Основна теория и майсторство на оркестрацията“ в Джулиард[1] преди да бъде приет в Университета „Джонс Хопкинс“, където получава бакалавърска (през 1951) и магистърска степен (през 1952). Магистърската му дипломна работа е конспектът за роман Дрехата на Нес.

Барт преподава като професор в Пенсилванския държавен университет (на английски: The Pennsylvania State University) между 1953 и 1965 г. През 60-те години („силните години на Америка“) се премества в Държавния университет на Ню Йорк в Бъфало (на английски: University at Buffalo, The State University of New York), където преподава между 1965 и 1973 г. През този период се запознава със „забележителните есета“ на аржентинския писател Хорхе Луис Борхес, който го вдъхновява за сборника с разкази Изгубен в увеселителния парк.[2]

След това преподава в Бостънския университет (гост професор, 1972 – 73) и Университета „Джонс Хопкинс“ (1973 – 95), преди да се пенсионира през 1995 г.

Творчество

Писателската кариера на Барт започва с Плаващата опера (1956) и Краят на пътя (1958), два кратки романа, които се занимават съответно с дискусионни теми като самоубийството и абортите. Те са откровено „реалистични“ повествования; както по-късно остроумно отбелязва самият Барт, те „не знаят, че са романи“.[3]

Факторът махорка (1960) първоначално е замислен като роман, завършващ трилогия, отпочната с първите два „реалистични“ романа на Барт, но като резултат от промяната в художествените възгледи на писателя, той е развит в крайна сметка в съвсем друг проект.[3] С този свой роман Барт открива за себе си постмодернизъм.[4]

Следващият роман на Барт, Момчето козле Джайлс (над 800 страници), е суперфикция (speculative fiction), основана на представата за университета като универсум. Момче, отгледано от кози, открива човешката си природа и се превръща в спасител на разказ, представен като компютърен файл, предаден на Барт, който отрича, че разказът е негов. В хода на романа Джайлс осъществява всички задачи, предписани от Джоузеф Камбъл във влиятелната му книга Героят с хиляди лица. Докато пише романа си, Барт държи закарфичен на стената на работния си кабинет списък с тези задачи.

Сборникът с разкази Изгубен в увеселителния парк (1968) и сборникът с три повести Химера (1972) са още по-ярки представители на метафикционалната проза, поставяща на преден план процеса на самото писане и използваща активно похвата „разказ в разказа“. Химера е единият от двата романа носители на Националната награда за белетристика за 1973 г.[5]

В романа ПИСМА (1979) Барт вкарва в действие героите от първите си шест книги.

Издадената през 1994 г. Имало едно време: Плаваща опера разиграва различни стереотипни герои, герои архетипи, в стереотипни за литературата ситуации.[4]

Възгледи и художествени критерии

Творчеството на Барт се характеризира с историческо съзнание за литературната традиция и с практикуване на пренаписването, типично за постмодернизма. Сам казва: „Не съм сигурен какъв е възгледът ми за историята, но със сигурност включва толериране на повторението и завръщането, преоркестрирането и репризата.“[6][7] За постмодерното художествено светоусещане на Барт централен похват е пародията.[8]

През 1967 г. Барт публикува често цитираното и полемично есе, приемано за манифест на американския постмодернизъм, The Literature of Exhaustion (първа публикация в сп. The Atlantic, 1967). В него реализмът е описан като морално остаряла традиция; собствените си творби Барт си представя като „романи, които наподобяват формата на роман, с автор, който играе ролята на автор“.[9]

Барт на български

И трите повести от най-добре приетата му книга – „Химера“, са преведени в началото на 80-те години и публикувани в различни броеве на списание „Съвременник“.

Признание и награди

  • 1956 – Финалист за Националната награда за белетристика (на английски: National Book Award for Fiction) за романа Плаващата опера[10]
  • 1966 – Стипендия за литература на Националния институт на изкуствата и словесността (на английски: National Institute of Arts and Letters)
  • 1965 – Носител на наградата на Университета „Брендайс“ (на английски: Brandeis University) за креативност в литературата
  • 1965 – 66 – Стипендия за литература на Рокфелеровата фондация
  • 1968 – Номинация за Националната награда за белетристика за романа Lost in the Funhouse.
  • 1973 – Носител на Националната награда за белетристика с романа си Химера (поделя я с Джон Едуард Уилямс и романа му „Август“[5]
  • 1974 – Избран за член на Американската академия на изкуствата и словесността (на английски: American Academy of Arts and Letters)
  • 1974 – Избран за член на Американската академия на изкуствата и науките (на английски: American Academy of Arts and Sciences)[11]
  • 1997 – Носител на наградата „Франсис Скот Фицджералд“ за изключителен принос за американската белетристика (на английски: F. Scott Fitzgerald Award for Outstanding Achievement in American Fiction)
  • 1998 – Носител на наградата на Фондация „Ланан“ (на английски: Lannan Foundation) за цялостен принос
  • 1998 – Носител на наградата ПЕН/Меламъд за майсторство в разказа (на английски: PEN/Malamud Award)
  • 1999 – Носител на наградата на Общество „Енок Прат“ за цялостен принос в литературата (на английски: Enoch Pratt Society's Lifetime Achievement in Letters Award)
  • 2008 – Носител на иранската литературна награда „Рузи Розегари“ за най-добра преводна белетристична творба за Плаващата опера[12][13]

Библиография

Белетристика

  • The Floating Opera („Плаващата опера“) (1956)
  • The End of the Road („Краят на пътя“) (1958)
  • The Sot-Weed Factor („Факторът махорка“) (1960)
  • Giles Goat-Boy, or, The Revised New Syllabus („Момчето козле Джайлс или Преработеният нов конспект“) (1966)
  • Lost in the Funhouse: Fiction for Print, Tape, Live Voice („Изгубен в увеселителния парк: Проза за отпечатване, записване на лента, жив глас“) (разкази) (1968)
  • Chimera („Химера“) (три свързани повести) (1972)
първата повест „Дуниазадиада“ е издадена в бр.2 на списание „Съвременник“ от 1992 г.
  • LETTERS („ПИСМА“) (1979)
  • Sabbatical: A Romance („Седмата година: Романс“) (1982)
  • The Tidewater Tales („Разкази за наводнения“) (1987)
  • The Last Voyage of Somebody the Sailor („Последното пътуване на моряка Някой“) (1991)
  • Once upon a Time: A Floating Opera („Имало едно време: Плаваща опера“) (мемоарен роман) (1994)
  • On with the Story („На ти с историята“) (разкази) (1996)
  • Coming Soon!!!: A Narrative („Очаквайте скоро!!!: Повествование“) (2001)
  • The Book of Ten Nights and a Night: Eleven Stories („Книга на десетте нощи плюс още една: Единайсет разказа“) (2004)
  • Where Three Roads Meet („Там, където се събират три пътя“) (три свързани повести) (2005)
  • The Development: Nine Stories („Напредък: Девет разказа“) (2008)
  • Every Third Thought: A Novel in Five Seasons („Всяка трета помисъл: Роман в пет сезона“) (2011)

Есета

  • The Friday Book („Книга на петъците“) (1984)
  • Further Fridays („Още петъци“) (1995)
  • Final Fridays („Последни петъци“) (2012)

За него

Бележки

  1. Townsend, Victoria. Pennsylvania Center for the Book. Spring 2005. ((en))
  2. Джон Барт, Въведение към The Literature of Exhaustion („Литературата на изтощението“), в The Friday Book, 1984. ((en))
  3. а б Джон Барт, Послеслов към изданието на романа The Sot-Weed Factor от 1987 г. (Doubleday Anchor Edition). ((en))
  4. а б Clavier, Berndt. John Barth and postmodernism: spatiality, travel, montage, 2007, pp.165 – 7. ((en))
  5. а б „National Book Awards – 1973“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда. ((en))
  6. Amy J. Elias, Sublime desire: history and post-1960s fiction, 2001, p.224. ((en))
  7. Lampkin, Loretta M. and Barth, John „An Interview with John Barth“, в сп. Contemporary Literature, Vol. 29, No. 4 (Winter, 1988), pp. 485 – 497. ((en))
  8. Linda Hutcheon, Narcissistic narrative: the metafictional paradox, pp.50 – 1. ((en))
  9. „... novels which imitate the form of a novel, by an author who imitates the role of author“ – p.72. ((en))
  10. „National Book Awards – 1956“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда. ((en))
  11. Book of Members, 1780 – 2010: Chapter B // American Academy of Arts and Sciences. Посетен на 18 май 2011. ((en))
  12. „John Barth Wins Iranian Literary Prize“, Powell's Books. ((en))
  13. Изказване на Джон Барт при получаване на иранската литературна награда „Рузи Розегари“ Архив на оригинала от 2014-08-08 в Wayback Machine.. ((en))

Външни препратки