Одзава като главнокомандващ на Южната експедиционна сила, Сайгон, 16 ноември 1941 г.
Одзава е роден на 2 октомври 1886 г. в окръг Кою, префектура Миядзаки. Завършва Военната академия на Императорския флот през 1909 г. Завършва курсантската си служба на борда на крайцерите „Соя“ и „Касуга“ и броненосеца „Микаса“. На 15 декември 1910 г. е произведен в мичман втори ранг, на 1 декември 1912 г. е повишен на младши лейтенант, а на 13 декември 1915 г. е вече лейтенант.
Като мичман служи на разрушителя „Араре“, линейния крайцер „Хией“ и броненосния крайцер „Читосе“, а като лейтенант служи на „Кавачи“ и „Хиноки“. Специализира в торпедните тактики. След като завършва Военноморския военен колеж през 1919 г. и произведен в капитан трети ранг на 1 декември 1921 г., на него е поверено командването на разрушителя „Таке“. Впоследствие командва „Шимакадзе“ и „Асакадзе“.[3] През 1925 г. служи като началник торпедист на борда на линейния крайцер „Конго“.
Одзава служи на различни позиции в периода 1925 – 1933 г., с изключение на 1930 г., когато е изпратен да изучава военноморските бойни стратегии, тактики и екипировка в САЩ и Европа. На 1 декември 1930 г. е повишен на капитан, а на 15 ноември 1934 г. му е поверено командването на тежкия крайцер „Мая“, а на следващата година – на лекия крайцер „Харуна“.
На 1 декември 1936 г. Одзава е повишен на контраадмирал[3] и продължава да служи на различни позиции, включително и като началник-щаб на Обединения флот през 1937 г. и началник на Императорската военноморска академия. На 15 декември 1940 г. е повишен на вицеадмирал.
След нападението над Пърл Харбър, на Одзава са възложени японските военноморски операции в Южнокитайско море като главнокомандващ на 1-ви южен експедиционен флот, поддържащ нахлуването в Британска Малая. В началото на 1942 г. флотът му участва в операциите на Ява и Суматра.[4] След това командва успешните набези срещу търговски кораби при настъплението в Индийския океан.[4]
На 11 ноември 1942 г. Одзава е назначен за главнокомандващ на 3-ти флот,[3] подкрепяйки авионосното съединение на вицеадмирал Чуичи Нагумо. Одзава се доказва като агресивен и вещ командир, но е затруднен от численото и технологичното превъзходство на САЩ в битката за Филипинско море от 19 – 20 юни 1944 г., която се оказва изключително голям успех за американците. След битката Одзава се оттегля на Окинава, където подава оставката си. Тя, обаче, не е приета. Стратегическият план на Одзава за битката предвижда понижаване на излагането на японските самолетоносачи чрез провеждане на въздушни удари по американските кораби от голямо разстояние (възползвайки се от по-големия обсег на японските самолети в сравнение с американските). Това решение, както и агресивността на американския адмирал Марк Митшър, представляват главната причина за повечето американски самолетни загуби в битката.
През октомври 1944 г., останалите кораби на Одзава се сражават в битката в залива Лейте[4] срещу силите на адмирал Уилям Холси. Макар той да е най-старши в битката, на Одзава не е предоставено командването, тъй като японският боен план включва жертването на силите му като примамка, така че адмирал Такео Курита да премине протока Сан Бернардино и свободно да атакува десантните сили на генерал Дъглас Макартър при плажовете на Лейте. Все пак, Одзава изиграва ролята си интелигентно и професионално до края, макар флотът му да приключва бойната си служба, тъй като самолетоносачите му остават без самолети и без летци. Въпреки че губи много кораби, включително и флагманския „Дзуйкаку“, Одзава оцелява битката с повечето от корабите си.
На 29 май 1945 г. приема позиция в генералния щаб на Императорския флот[3] и служи като последен главнокомандващ на флот до края на войната през септември 1945 г.[4] Отказва предложение да бъде повишен до адмирал и остава вицеадмирал до окончателното разпадане на Императорския флот.
Одзава, наричан „Гаргойлът“ от подчинените си, е изключително висок (2 метра) за японец и същевременно е считан за един от най-грозните адмирали във флота. Слави се с репутацията си на смел и състрадателен лидер пред хората си.[1]
↑Evans, David C. Kaigun: Strategy, Tactics, and Technology in the Imperial Japanese Navy 1887 – 1941. Annapolis, Maryland, Naval Institute Press, 1997. ISBN 978-0-87021-192-8. с. 531 – 532.
