Даниѐл Иво̀н Марѝ Антоанѐт Дарийо̀ (на френски: Danielle Yvonne Marie Antoinette Darrieux) е френска актриса и певица. Нейната филмова кариера е една от най-дългите в историята на киното – осем десетилетия. [1]
Една от най-популярните актриси на 1930 – 1960 години, Даниел Ивон Мари Антоанет Дарийо се ражда в Бордо на 1 май 1917 г., но израства в Париж. Дъщеря на военен лекар. Баща и умира, когато Даниел е само на 7 години. Брат ѝ е актьорът Оливие Дарийо.
Като музикално надарено дете първоначално учи чело и пиано в началния отдел на Парижката консерватория. Освен това и пее добре. По-късно тя ще запише 20 плочи. На 14 годинки се снима в първия си филм в киното в музикалния „Балът“ („Le Bal“). В началото на кариерата си изпълнява предимно роли на млади лудетини в различни филми, като нейни партньори са големи артисти от френското довоенно кино као Жан-Пиер Омон, Анри Гарат, Пиер Манган и особено Албер Прежан, с който Дарийо се снима в няколко филма: „Волга в пламъци“, „Злато на улицата“, „Кризата свърши“ и „Странното момиче“.
През 1935 г. едва 18-годишна Даниел се омъжва за 27 години по-възрастния писател, сценарист и режисьор Анри Декуен (1890 – 1969). Тя се запознава година по-рано с него на снимките на филма „Злато на улицата“. Благодарение на него, тя успява да излезе от ограниченото си амплоа на наивни субретки и да се развие, и утвърди като голяма актриса. По този повод тя споделя:
„... без Анри Декуен аз щях да изляза от киното твърде скоро, защото играех роли предимно на пеещи момичета в незначителни продукции. Той ме убеди, че мога да изпълнявам големи драматични роли, вдъхна ми увереност в себе си, даде ми изключително много...“
Снима се в над 140 филма. Към края на 30-те години, Дарийо е вече призната и прочута. Играе с великия Жан Габен, снима се в различни филми – драми, комедии, екранизации. Забелязана е в Холивуд и получава покана да снима няколко филма там. През 1938 г. играе ролятяа на „Мария Вецера“ в суперпродукцията Майерлинг, заедно със звездата на Метро Голдуин МайерШарл Боайе, който се превъплъщава в принца-престоолонаследник Рудолф. Филмът има грандиозен успех в цял свят. Следва седемгодишен контракт с Юнивърсъл и участие в исторически продукции като „Катя“ – за любовта на княгиня Екатерина Долгорукая и император Александър Втори, „Никол дьо Кортийон“ в „Гневът на Париж“ с Дъглас Феърбанкс. Решението и́ да продължи да работи и след нацистката окупация и да се снима във филми в киностудията „Континентал“, създадена от пропагандния шеф на райха Йозеф Гьобелс, я белязва като колаборационистка. През 1942 посещава Германия с делегация френски артисти. През 1942 година е принудена да участва в рекламно пътуване, за да освободят съпруга и́ Порфирио Рубироса – смятан от нацистите за шпионин. След освобождаването му Дарийо напуска студиото и се укрива под фалшиво име. Тя сътрудничи с нацистите по време на окупацията на Франция по време на Втората световна война. Три години след войната кариерата ѝ отново тръгва нагоре. През 1947 играе „кралицата на Испания“ в „Рюи Блаз“ по драмата на Виктор Юго по сценарий на Жан Кокто.
През 1941 година се развежда с Анри Декуен, с когото остават приятели до смъртта му, а през 1942 се омъжва за дипломата от Доминиканската република Порфирио Рубирос. Той се оказва плейбой и тя го изоставя през 1947. На следващата година се жени за трети и последен път, този път за сценариста Джордж Митсинкиндес, с когото живее щастливо до неговата смърт през 1991 година. С него тя осиновява син, който умира малко преди мъжа и́.
В началото на 50-те години Дарийо се връща в Холивуд, където участва в „Богати, млади и красиви“, където партнира на Джейн Пауъл, Фернандо Ламас и Вик Дамоун, и жъне голям успех с ролята си на „графиня Анна Стависка“ във филма „Петте пръста“, където партнира на звездата Джеймс Мейсън. По това време един от най-интересните френски режисьори Макс Офюлс и предлага интересна роля във филма си „Въртележката“ по скандално известната пиеса на Артур Шницлер „Хоровод“. В този силен, останал в историята на киното филм участва цяла плеяда звезди на епохата: Симон Синьоре, Даниел Желен, Жерар Филип, Жан-Луи Баро, Серж Режани. Следва превъплъщението и като проститутката „г-жа Роуз“ в „Удоволствието“ и като „Беба Донж“ в „Истината за Беба Донж“ (1953) в партньорство с великия Жан Габен, след което идва и една от най-силните и роли във филма на Макс Офюлс „[Мадам дьо...]]“ (1953). Тук играе с Шарл Ванел и Виторио де Сика, и като „мадам Луиз дьо Реналс“ с Жерар Филип в „Червено и черно“ (1954) екранизация по романа на Стендал. За този филм е удостоена с наградата „L'Étoile de Cristal“ – най-голямата кинонаграда на Франция, аналог на съвременния „Сезар“.
През 1968 година гостува на Международния фестивал Златният Орфей, където изнася рецитал, Балкантон издаде нейна плоча.
През 70-те и 80-те става и звезда на френския театър, като играе в пиеси на Фейдо, Гитри, Марсел Еме и др., участва в телевизионни постановки, филми и сериали, изнесе и редица концерти като певица. През 1970 г. заменя Катрин Хепбърн в бродуейския мюзикъл „Коко“, основан на биографията на Коко Шанел, но пиесата, поставена специално заради Хепбърн, бързо е махната от театралния афиш.
През 2001 г. Даниел се появява в сатиричната комедия „8 жени“ в ролята на „бабата“, за която получава „Сребърната мечка“ на Берлинския кинофестивал и Наградата на Европейската киноакадемия за най-добра актриса. Преди това бе наградена и със Сезар – френския еквивалент на американските Оскар.
През 2003 г. играе моноспектакъла „Оскар и розовата дама“. На 90 години озвучава един от персонажите в хитовата анимация „Персеполис“.
През 2012 г. 95-годишната Даниел Дарийо участва в последния си филм – „Още един кроасан“ – и получава „Ордена на Почетния легион“ на Републиката, а на 1 май 2017 отпразнува и стогодишния си юбилей.
На 17 октомври 2017 година на 100 годишна възраст, актрисата умира в дома си в северозападната част на Франция, съобщава Франс прес. Нейното здравословно състояние се влошило, вследствие на падане.[2]
Най-добра актриса на френското кино (3): 1955, 1957, 1958
Най-добра женска роля за 1954 година за ролята и на „мадам Луиз дьо Ренал“ във филма „Червено и черно“ – Етоал дьо Кристал – най-голямата кинонаграда на Франция, аналог на съвременния „Сезар“, появил се след смяната му след 1976 г.
