Щабът на 4 битолска дружина, начело с капитан Владимир Каназирев, и кметът на Шаркьой в 1913 година
Ранни години
Владимир Каназирев е роден на 14 октомври 1879[1] в Мехомия, тогава в Османската империя. Син е на заможния търговец и революционер Никола Каназирев, а негови братя са революционерите Иван и Владислав Каназиреви. В края на 1896 година в къщата на Никола Каназирев Гоце Делчев основава мехомийския революционен комитет, в който влизат братята му Иван и Владислав.
Владимир Каназирев закършва класното училище в Мехомия и в 1897 година постъпва във Военното училище в София. През 1900 година го завършва с чин подпоручик и започва служба в 14 пехотен полк на Българската армия в Дупница. Включва се активно в дейността на ВМОК и подкрепя офицерското крило, начело с генерал Иван Цончев. Участва в Горноджумайското въстание като войвода на чета, която настъпва в Разлога и дава голямо сражение при село Недобърско. След неуспеха на въстанието се връща на служба в Българската армия. В навачерието на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година застава на чета на ВМОК от 50 души и се присъединява към отряда на генерал Цончев и полковник Анастас Янков. Участва в конференцията на 5 септември в Банско, на която е изработен планът за въстание в Серски революционен окръг. Заедно с брат си Владислав, Атанас Попкостов и Петър Лачин е определен войвода и военен ръководител в Разложко. Поради разкрития на властите Каназарив с останалите ръководители не успява да вдигне въстание в Мехомия и застава начело на дружина, към която се присъединява и Годлевската чета. С нея от 15 до 22 септември Каназирев се сражава с османските части и охранява бежанците от Годлево, Бачево, Обидим и Кремен, укрили се над Недобърско. На 22 септември Каназирев се опитва да разбие кордона около четата на Радон Тодев, но не успява и тя е унищожена. След това Каназирев заедно с Годлевската чета се оттегля към Рилския манастир на българска територия.
След въстанието постъпва отново на служба. По настояване на Цариград е уволнен и се отдава изцяло на революционна дейност. За разлика от мнозина офицери, които се оттеглят разочаровани от дейността на ВМОК, Каназирев е сред основните поддръжници на генерал Цончев и участва във възстановяването на офицерските братства. В 1904 година Каназирев е възстановен на служба, но продължава да поддържа и революционната дейност на ВМОК и е една от най-активните фигури в революционната организация. В 1904 година е произведен в чин поручик, а в 1908 година – капитан.
На дипломатическа служба
През 1909 година Владимир Каназирев напуска военна служба и постъпва на дипломатическа работа. Назначен е в българската легация в Санкт Петербург като консул, а след това работи в легацията в Париж като секретар. При посещение на сестра си Елена в САЩ, която е омъжена за американец, се запознава с Лилиян Рич от Сейнт Луис, с която се жени през 1911 година в Париж.
При избухването на Балканската война Каназирев се връща в страната и като доброволец е назначен за командир на 4 битолска дружина на Македоно-одринското опълчение. Каназирев участва във всички по-важни битки на Опълчението и ръководи първия етап на отблъскването на османския десант при Шаркьой. Носител е на кръст „За храброст“ IV степен II клас.[2] След Междусъюзническата война Каназирев се връща в САЩ при семейството си, но при намесата на България в Първата световна война отново се връща доброволец в България и е назначен за дружинен командир в 62 пехотен полк на Единадесета пехотна македонска дивизия. След края на войната на 30 януари 1920 е произведен в чин подполковник и уволнен от служба.[3]
В емиграция
След погрома от войната се премества в Париж, където завършва политически науки и право[4] през 1921 година. Същата година е изпратен в САЩ заедно с Лабро Киселинчев, където да се включи в дейността на македоно-българската емиграция в Новия свят.[5] Установява в Сент Луис, САЩ, където преподава френски език и европейска история в местната гимназия.[6] Скоро след основаването на Македонската патриотична организация той се оттегля от редовете ѝ и започва да гравитира около групата на вестник „Народен глас“. Основател и председател е на Народния комитет в Гранит сити, Медисън и Сейнт Луис, като развива активна обществена дейност. Изготвя „Апел към македоно-българските дружества и организации в Гранит сити и околността и към всички наши сънародници в Съединените щати и Канада“, чиято цел е подпомагането на България след Чирпанското земетресение от 1928 година. Посещава България същата година, както и през 1934 и 1938 година.[7] Умира през декември 1962 година в Ню Йорк.[8][9][10][11]
↑Чалгънова, Елена, Александър Гребенаров. Съюзът на македонските политически организации и проявите на Владимир Каназирев в САЩ след Първата световна война // „Македонски преглед“ XXXVIII (3). София, МНИ, 2015. с. 84.
↑Чалгънова, Елена, Александър Гребенаров. Съюзът на македонските политически организации и проявите на Владимир Каназирев в САЩ след Първата световна война // „Македонски преглед“ XXXVIII (3). София, МНИ, 2015. с. 88 – 89.
↑Чалгънова, Елена, Александър Гребенаров. Съюзът на македонските политически организации и проявите на Владимир Каназирев в САЩ след Първата световна война // „Македонски преглед“ XXXVIII (3). София, МНИ, 2015. с. 91 – 93.
