Богомил Райнов
български писател
Роден	Богомил Николаев Райнов 19 юни 1919 г. София, Царство България
Починал	8 юни 2007 г. (87 г.) София, Република България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Националност	България
Литература
Период	от 1942 г.
Жанрове	криминален роман, шпионски роман, белетристика, поезия, мемоари
Направление	социалистически реализъм
Награди	Димитровска награда (1952, 1969)
Политика
Партия	БКП
Народен представител в: VII НС   VIII НС   IX НС
Семейство
Баща	Николай Райнов
Братя/сестри	Боян Райнов
Съпруга	Весела Гайтанджиева Лиляна Генова Соня Захариева[1]
Деца	Маня Райнова Диана Райнова Иванка Райнова
Уебсайт	Страница в IMDb

Богомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика.

Син е на писателя, философ и художник академик Николай Райнов и брат на скулптора Боян Райнов. Участва в Съпротивително движение през Втората световна война. Членува в марксически кръжоци. Член е на БКП от 1944 г.^[2]

Бил е главен редактор на в. „Стършел“. Известно време е доцент във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“.^[3].

От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж, като по това време закупува различни произведения на изкуството, изложени в Националната художествена галерия.^[4]

Член на ЦК на БКП от 1976 г. Подпредседател от 1967 г. и заместник-председател от 1972 г. на СБП. Член-кореспондент на БАН от 1974 г.

Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.^[5]

Сътрудничи на вестниците „Вестник на жената“, „Ученически подем“, „Светлоструй“, „Литературен живот“ и „Литературен критик“, на списание „Изкуство и критика“ и др. За първи път негови творби са публикувани през 1936 г. във в. „Вестник на жената“.

Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.

В една от последните си книги – „Людмила“, дава интересни сведения за задкулисието в българския културен и политически живот през 80-те години на 20 век и опитът да се разчупи тесногръдието и отвори врата към света на свободната култура.

След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.^[6]

Като феномен в литературознанието шпионските повести на Богомил Райнов са изследвани от доцент Морис Фадел през 2022 година.^[7]

Заслужил деятел на културата (1965), народен деятел на културата (1971), герой на социалистическия труд (1976). Носител на „Димитровска награда“ (1952, 1969).

През 2006 г. е удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.^[8]

На Богомил Райнов е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София (Карта).

Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно.

Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“.^[9] Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“.^[10] Радой Ралин му лепва прословутия прякор „Погодил Номерайнов“.^[11]

Романи и повести

• „Инспекторът и нощта“ (1963), екранизиран
• „Пътища за никъде“, повест, екранизирана^[12]
• „Умирай само в краен случай“, екранизиран (1978)
• „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1971), екранизиран
• „Господин Никой“ (1967, 1971, 1974), екранизиран
• „Голямата скука“ (1971, 1974), екранизиран
• „Бразилска мелодия“, екранизиран
• „Един наивник на средна възраст“ (1975), екранизиран (1976)
• „Реквием за една мръсница“ (1975), екранизиран (1976)
• „Тайфуни с нежни имена“ (1977), ISBN 954-739-712-5, екранизиран
• „Третият път“ (1977)
• „Черните лебеди“ (1977), екранизиран, дъщеря му Диана в главната роля
• „Само за мъже“ (1977, 2003), ISBN 954-445-845-X
• „Денят не си личи по заранта“ (1981), екранизиран
• „Не ме разсмивай“ (1983, 1989)
• „Тихият кът“ (1999)
• „Ченге втора употреба“ (2000)
• „Цветовете на болката“ (2004)
• „Тайната“ (2005), ISBN 954-739-691-9
• „Магичен фенер“ (2005), ISBN 954-739-607-2
• „Тютюневият човек“

Стихосбирки

• „Стихове“ (1940)
• „Стихотворения“ (1941)
• „Сталин“ (поема, 1944)
• „Стихотворения“ (1949)
• „Стихове“ (1962)
• „Любовен календар. Лирична поема“ (1942)
• „Градски ветрове“ (избрани стихове, 1969)
• „Стъпки по пясъка. Стихове 1936 – 1986“ (1989)
• „Облачно“, стихове, 2002, ISBN 954-90442-7-0

Есеистика

• „Стилът в изобразителните изкуства (увод в стилознанието)“ (1948)
• „Против изкуството на империализма“ (1953)
• „Пътищата на ционизма“ (1969), очерк
• „Ерос и Танатос“ (1971)
• „Портрети“ (1975)
• „В името на отца“, биография, ISBN 954-90442-5-4, Продуцентска къща „2 ½“, 2001
• „Людмила“ (2003)
• „Тайното учение“ (2003)
• „Париж"

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Богомил Райнов.

• От и за Богомил Райнов в Своден каталог НАБИС (национален каталог на академичните библиотеки в България)
• Богомил Райнов в Internet Movie Database
• Произведения на Богомил Райнов в Моята библиотека
• Биография на Богомил Райнов в Литературен свят

Нормативен контрол BNF CONOR.BG FAST GND ISNI NLI J9U Koninklijke LCCN LNB NKC NLG PLWABN LIBRIS IdRef VIAF WorldCat

Портал „България“          Портал „Литература“          Портал „Македония“